|
|
Най-тежко е очакването. И безсилието. И незнанието. Но май очакването си е най-гадно…
Не знаеш защо точно. Толкова грешки си нароил през времето, за което трябва да отговаряш, че изобщо дори не се и опитваш и да предположиш, кое точно ще натежи и ще прелее капката, кое ще наклони везните в една или друга посока. Приемал си на доверие, че можеш да бъдеш себе си. За добро или лошо, в радост и мъка … докато нещо не те раздели на две … А сега усещаш как над теб виси една голяма питанка. Някой нещо решава ЗА теб, ВМЕСТО теб, ЗАРАДИ теб …
Да, успокояваш се, имало е и хубаво. Има хубаво. Ти не си лош човек, а грешките са рисковете на живото предаване. Ти знаеш, коя страна на баланса е в плюс, но теб никой не те пита. Безсилен си …
Дали ще се спусне Дамоклиевият меч, или ти мислят доброто … Нямаш ни най-малка представа. До сега май все са те пре*бавали, все за твое добро … Сега дори не знаеш дали мотивите ще са толкова лицеприятни … Информационно затъмнение на МАХ …
Оглеждаш се … Някакво предверие на нещо, чакалня в късащо нервите бабешко розово, стари албуми и списания … Все едно те подготвят, че ти остава само миналото, че бъдещето вече е решено, но ти си съкратеният знаменател … Албумите са прашасали, защото отдавна не си поглеждал в тях. Ти си по-скоро човек на бъдещето, на днешната подготовка за утрешния ден. Но сега единствената постоянна величина, на която ти е позволено да разчиташ, е миналото, и това те изкарва извън кожата ти!!! Това там не е твоят живот … той е пред теб .. беше пред теб … дали ще бъде пред теб???
Очакването е акт на непрекъснато изнасилване на всяка твоя частица … Постоянно разкъсване, болка, разкъсване … Имаш богато въображение, но сега всяко нещо, което си представяш е болка. Всеки сценарий е с един единствен краен изход … Въображението ти се развихря единствено по отношение на броя и интензитета на тръните, които те очакват по пътя към тази абсолютна безнадеждност …
Обръщаш се към вратата. Изход? Вход? Dead-end? Хващаш дръжката, натискаш леко и точно преди да се появи тъничкия процеп на свободата, ръката ти трепва и се отпуска безсилно … Къде си тръгнал? Ти нямаш избор, нямаш изход. Твоето съществуване зависи от присъдата, която с ужас очакваш. Да, тя е без право на обжалване и е доживотна, но е единственият избор, който сам си оставил за себе си.
Всичко друго просто ти се случва в пълно отсъствие на твое съгласие или власт. Всичко до сега, а най-вероятно и оттук насетне се излива върху теб на принципа на предопределената случайност …
А това там, зад другата врата, бронирана и тиха, почти херметически затворена и без брава от твоята страна, врата толкова позната и близка, че ти се иска да я погалиш с обичайния жест на споделената близост, а всъщност така непозната и странна, е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗБОР, който си направил за себе си.
Там е животът, за който с широко отворени очи си се пресегнал, там са рисковете, които целенасочено непремерено си поел, там е бъдещето, което искаш … Свличаш се пред изхода в пълно безсилие, подпираш отключената врата с гръб, обгръщаш колене зиморничаво в зародишна поза и затаяваш дъх в очакване твоето единствено бъдеще да произнесе присъдата си …
Някога, но не сега,
ще постигна съвършенство
съвършена свобода
идеалното блаженство
от любов и съпричастност
самочувствие и сила
страст и младост
красота,
ще съм ласкава и мила
всичко ще ми се удава
със финес, стил, лекота
винаги аз ще съм права
популярна и добра
винаги ще съм забавна
талантлива и чаровна
за купона ще съм първа
ще се смея неуморно
със усмивка на лицето
битките си аз ще водя
смело ще ми е сърцето
а ръката непреклонна
милост само към добрите
приказката си е моя
няма място там за злите
майки, зверове и хора
с жест изящен ще отхвърлям
завистта и пошлостта
и небрежно ще обръщам
гръб на всяка суета …
Ще постигна съвършенство
някога, но не сега …
С жест изящен аз отхвърлям
алкохолната мъгла …
  
Как допуснах в теб да се загубя
себе си да потопя в разтвор
от любов и сладостно безумие
и сама да изградя затвор
там сега мечтите ми изтляват
а желанията са мъртвородени
и душата вече остаряла
смачква се под тежкото си бреме
на живота си изпуснах края
нищо не успявам да градя
всичко що поне за миг желая
нуждата потъпква във калта
правилата вече не са мои
коловозът толкова дълбок е
че не ми останаха и сили
още да опитвам да се боря
Всеки ден от нещо се отказвам
гордост даже май не ми остана
уж опитвам да не се предавам
но накрая пак съм победена
със труда си чужди хора храня
а ръцете веч са уморени
стара се усещам и не зная
колко още аз ще оцелея
мъничко остана ми да искам
да съм жива заради детето
всеки ден по малко да устисквам
и така все някак ще изкретам
***
днес
За пръв път не тръпна в очакване
Вратата да скръцне не чакам
Лика ти не търся навсякъде
Парфюма любим не си слагам
Очите от плач са подути
Със сенки под тях са гримирани
ръцете със рани покрити
не за подходящи за милване
устата от бръчки обрамчена
във тъжна гримаса отпусната
май вече дори е забравила
какво е да бъде целуната
На челото гънки от ядове
Умората пак е дълбала
Косата виси тъй безжзнено
Ни ласка, ни грижи видяла
Като пренатегната жица
и все под напрежение
се боря и днес да не рухна
от самота и изтощение
забравям че съм жена
че съм човек, че мечтая
поставям си цел аз една
и днес само да оцелея
***
днес
Отвътре съм празна
дух бездиханен
надежда премазана
само слаб спомен
сянка прозрачна
в свят огледален
полъх на вятър
и лист отронен
дума прошепната
след миг забравена
цвят избледнял
на картина захвърлена
нота затихнала
стих незапомнен
вкус изветрял
мечта невъзможна
стон отшумял
от страст нежелана
болка преглътната
незатворена рана …
***
днес
Понякога единствено надеждата,
че имаме убежище спасително,
ни връща като връв на Ариадна
в дома на нашите родители.
А там откриваме отново себе си,
каквито сме били преди да срещнем
любов, омраза, мъка и предателство,
амбиции и цели смешни.
Докато в този дом ни чака някой,
и дава ни любов, мир и покой,
откриваме там старите приятели
ще бъде храм свещен и светъл той.
Един ден този дом ще бъде празен,
Без пулсът на любимите сърца,
Ще го превърнем ние във убежище
За нашите изгубени деца.
Дълбоко в мене спи дете
Сънува сън спокоен
Сънува синьото море
Сънува дъжд пороен
Сънува слънце и дъга
И ласкава милувка
Сънува своята игра
И майчина целувка
Цветя сънува, птици разни
Сънува синевата
Сънува как като порасне
Ще мине под дъгата
Сънува сън така спокоен
Така невинно сладък
Сънува и дори не знае
Животът че е кратък
Че синьото море е бурно
И слабия поглъща
Че слънцето потъва в мрак
При мен не се завръща
Дъждът не гали, а гори
Във рани щом попива
Дъгата вече е с пари
И затова е сива
Милувки няма за мен веч
И майка ми я няма
Игрите ми са надалеч
Потънали в забрава
Цветя не получавам аз
И музиката секна
В душата ми днес властва мраз
Умрях аз неусетно
Не го буди това дете
Докато сън бленува
Надежда има и за мен
Че може би сънувам…
Ще се събудя някой ден
Усмивка ще ме гали
Страхът ще се стопи светен
От пламъка запален
На ново чувство, нова страст
И чисто нова сила
И над света ще имам власт
Детето съхранила …
…животът е странен
животът е лесен
когато приемеш
че просто е песен
изпята преди
ти да дойдеш на него
и ти си рефрен
подновен
неизменен
заглъхващ
и после отново
подхващан
изпят
неизпян
незапомнен
със грешки
припомнян
които
случайно
те правят
различен
рефрен
на извечна
балада …
Загубих приятел. Всеки, който се е радвал на споделената близост на поне един приятел, познава страха от разочарованието. Загубилите приятел, са усетили тъгата, която остава след това … Приятелството е пречистен екстракт от омаята на любовта и отговорността пред семейството. Приятелят е любим, който няма да те разлюби заради несходство в характерите. Той е родителите, брата или сестрата, които можеш да избереш. Приятелите са началната точка на вектора, по който се развива животът ти. Те са стабилният гравитационен център, който не ти позволява да излетиш безконтролно в пространството. Избери си правилните приятели, и няма защо да се страхуваш от враговете си.
Continue reading Если друг оказался вдруг и не друг, и не враг … а так
Животът може в странен път да свърне,
изпускаш хватка – падаш на земята,
но моля те щом мракът те обгърне -
сети се че обичаш свободата.
Да се зарееш някъде в небето,
да се загубиш дълго в планината,
да се отпуснеш леко във морето,
с наслада да отпиеш самотата.
Когато болката сърцето ти прониже,
когато тялото ти моли за пощада,
когато сляп и глух си ти спомни си -
сети се че обичаш красотата.
На тялото което топли нощем,
на устните които те изпиват,
смехът й нежен който чуваш още,
ръце които раните изтриват.
Когато се задъхваш от безсилие,
не можеш да понасяш слабостта ,
и давиш се във своето униние -
сети се за борбата и страстта …
… да превъзмогваш всеки собствен страх,
да не допускаш пошлост и обиди,
ръка да даваш на приятел плах,
да му помагаш своя път да види.
И знаеш ли съветвам те – внимавай,
когато от кошмара си изплуваш!
Урокът на живота не забравяй -
че хватката не бива да изпускаш!
|
|
