Tanya's Web Space

Някога, но не сега,

ще постигна съвършенство

съвършена свобода

идеалното блаженство

от любов и съпричастност

самочувствие и сила

страст и младост

красота,

ще съм ласкава и мила

всичко ще ми се удава

със финес, стил, лекота

винаги аз ще съм права

популярна и добра

винаги ще съм забавна

талантлива и чаровна

за купона ще съм първа

ще се смея неуморно

със усмивка на лицето

битките си аз ще водя

смело ще ми е сърцето

а ръката непреклонна

милост само към добрите

приказката си е моя

няма място там за злите

майки, зверове и хора

с жест изящен ще отхвърлям

завистта и пошлостта

и небрежно ще обръщам

гръб на всяка суета …

Ще постигна съвършенство

някога, но не сега …

С жест изящен аз отхвърлям

алкохолната мъгла …

Как допуснах в теб да се загубя

себе си да потопя в разтвор

от любов и сладостно безумие

и сама да изградя затвор

там сега мечтите ми изтляват

а желанията са мъртвородени

и душата вече остаряла

смачква се под тежкото си бреме

на живота си изпуснах края

нищо не успявам да градя

всичко що поне за миг желая

нуждата потъпква във калта

правилата вече не са мои

коловозът толкова дълбок е

че не ми останаха и сили

още да опитвам да се боря

Всеки ден от нещо се отказвам

гордост даже май не ми остана

уж опитвам да не се предавам

но накрая пак съм победена

със труда си чужди хора храня

а ръцете веч са уморени

стара се усещам и не зная

колко още аз ще оцелея

мъничко остана ми да искам

да съм жива заради детето

всеки ден по малко да устисквам

и така все някак ще изкретам

***

днес

За пръв път не тръпна в очакване

Вратата да скръцне не чакам

Лика ти не търся навсякъде

Парфюма любим не си слагам

Очите от плач са подути

Със сенки под тях са гримирани

ръцете със рани покрити

не за подходящи за милване

устата от бръчки обрамчена

във тъжна гримаса отпусната

май вече дори е забравила

какво е да бъде целуната

На челото гънки от ядове

Умората пак е дълбала

Косата виси тъй безжзнено

Ни ласка, ни грижи видяла

Като пренатегната жица

и все под напрежение

се боря и днес да не рухна

от самота и изтощение

забравям че съм жена

че съм човек, че мечтая

поставям си цел аз една

и днес само да оцелея

***

днес

Отвътре съм празна

дух бездиханен

надежда премазана

само слаб спомен

сянка прозрачна

в свят огледален

полъх на вятър

и лист отронен

дума прошепната

след миг забравена

цвят избледнял

на картина захвърлена

нота затихнала

стих незапомнен

вкус изветрял

мечта невъзможна

стон отшумял

от страст нежелана

болка преглътната

незатворена рана …

***

днес

Понякога единствено надеждата,
че имаме убежище спасително,
ни връща като връв на Ариадна
в дома на нашите родители.

А там откриваме отново себе си,
каквито сме били преди да срещнем
любов, омраза, мъка и предателство,
амбиции и цели смешни.

Докато в този дом ни чака някой,
и дава ни любов, мир и покой,
откриваме там старите приятели
ще бъде храм свещен и светъл той.

Един ден този дом ще бъде празен,
Без пулсът на любимите сърца,
Ще го превърнем ние във убежище
За нашите изгубени деца.

Дълбоко в мене спи дете
Сънува сън спокоен
Сънува синьото море
Сънува дъжд пороен
Сънува слънце и дъга
И ласкава милувка
Сънува своята игра
И майчина целувка
Цветя сънува, птици разни
Сънува синевата
Сънува как като порасне
Ще мине под дъгата
Сънува сън така спокоен
Така невинно сладък
Сънува и дори не знае
Животът че е кратък
Че синьото море е бурно
И слабия поглъща
Че слънцето потъва в мрак
При мен не се завръща
Дъждът не гали, а гори
Във рани щом попива
Дъгата вече е с пари
И затова е сива
Милувки няма за мен веч
И майка ми я няма
Игрите ми са надалеч
Потънали в забрава
Цветя не получавам аз
И музиката секна
В душата ми днес властва мраз
Умрях аз неусетно
Не го буди това дете
Докато сън бленува
Надежда има и за мен
Че може би сънувам…
Ще се събудя някой ден
Усмивка ще ме гали
Страхът ще се стопи светен
От пламъка запален
На ново чувство, нова страст
И чисто нова сила
И над света ще имам власт
Детето съхранила …

…животът е странен
животът е лесен
когато приемеш
че просто е песен
изпята преди
ти да дойдеш на него
и ти си рефрен
подновен
неизменен
заглъхващ
и после отново
подхващан
изпят
неизпян
незапомнен
със грешки
припомнян
които
случайно
те правят
различен
рефрен
на извечна
балада …

Животът може в странен път да свърне,
изпускаш хватка – падаш на земята,
но моля те щом мракът те обгърне -
сети се че обичаш свободата.

Да се зарееш някъде в небето,
да се загубиш дълго в планината,
да се отпуснеш леко във морето,
с наслада да отпиеш самотата.

Когато болката сърцето ти прониже,
когато тялото ти моли за пощада,
когато сляп и глух си ти спомни си -
сети се че обичаш красотата.

На тялото което топли нощем,
на устните които те изпиват,
смехът й нежен който чуваш още,
ръце които раните изтриват.

Когато се задъхваш от безсилие,
не можеш да понасяш слабостта ,
и давиш се във своето униние -
сети се за борбата и страстта …

… да превъзмогваш всеки собствен страх,
да не допускаш пошлост и обиди,
ръка да даваш на приятел плах,
да му помагаш своя път да види.

И знаеш ли съветвам те – внимавай,
когато от кошмара си изплуваш!
Урокът на живота не забравяй -
че хватката не бива да изпускаш!

Сърцето ми е къща с много стаи,
С местенца собствени за всеки скъп човек.
Но ти ме молиш да те пусна в тази,
В който има вече някой друг.

А този друг дарява ми покой,
след страст гореща или тежък ден,
когато страдам, със дъха си свой
възражда ме и пада изтощен.

А другият изпива ми сълзите,
усмивка ми рисува със мечти,
от щастие сърцето ми полита
и той грижовно следва го с очи.

На тази ли врата ти ще почукаш,
и неговото място ли те блазни?
Та всичко що от мене ще получиш,
ще плащаш със кървящи грозни рани!

Но ето аз вратата ти открехнах
и позволих ти вътре да надзърнеш …
А моят вик на страст във теб отекна
и черна ревността ти те обгърна.

И искаш този вик да е за тебе,
ти в мойта стая алена да властваш.
Стоиш, пълзиш пред мене на колене,
проклинаш, молиш вече да не страдаш.

Във стаята ще влезеш с вик на гняв,
пред другия ще се изправиш смело…
… След сблъсъка тъй пагубно суров
не ще остане чувство оцеляло …