До Франция и назад – 2006 – пътепис

Това е личният ми дневник на  съвместната българо- френска експедиция с участници – пещерняци от СПК Академик – София и нашите френски приятели от спелео клуба в La Tronche – Гренобъл.

Участници:

България	Франция
Александър Янев Боян Шанов Диана Стефанова Калина Петрова Камен Кръстев Константин Стоилов Светломир Станчев Таня Кръстева Татяна Виналиева	Жаки Жан-Луи Мартин Паскал-1 Ги – 05.08.06 / 12.08.06 Флориен Ерик Фред Паскал-2 Морис Силвер Доминик – 11.08.2006 Жюлиен – 11.08.2006 Бернар – 12.08.06

Посетени пещери

Дата	Име	Департамент
06.08.06	La Dent de Crolles Traversee Glas – Chevallier (всички българи)	Vercor
08.08.06	Scialet des Ancients (-200 m, long, river) (Алекс, Диана, Коце, Татяна)
	Grotte du Michelies (-100 m, small, beautifull) (Калина, Боби, Камен, Таня, Светльо)
09.08.06	Grotte du Berges (the Sheppeis Cave) (Боби, Камен, Таня)
	Grotte du Michelies (-100 m, small, beautifull) (Алекс, Татяна)
10.08.06	Grotte de Gournier (+680 m, river) (Алекс, Коце, Светльо, Татяна)
12.08.06	Grotte de Chasilian (-160 m) (всички българи)
14.08.06	Grotte de Soustelle (всички българи)	Gard
15.08.06	Grotte de Trabuc (всички българи)
18.08.06	Le Souffleur (-610 m, pitches, long meanders) (Алекс, Диана) Aven d`Auriel (-106 m, pitches, mud, CO2) (Камен, Коце, Таня, Татяна)	Vaucluse

И така. Пътуваме вече 12 часа. Преди малко преминахме границата на Република Хърватска и взехме поредното билетче на поредната магистрала. Магистралите ни предлагат изненади. Неприятни до сега. Но да върна времето назад…

02.08.2006, сряда – Великото преселение на академиците

Срещата за тръгване е определена на 17.00 у Коце и Ду. Организацията е идеално дезорганизирана: Коце не е сигурен кога ще свърши работа в Перник; в 16:30 Боби се обажда да каже, че сега тръгва да се прибира с колелото, като ще чака Светльо да мине с буса да вземе него и Калина; а ние в това време се товарим на пандата на Камен, който ни уведомява, че ще ни закара до Коце и после ще отиде да си вземе жената, която в момента се къпе блажено.

Камен ни оставя пред блока на Коце и Ду в 16:50. Ние – Татяна и Алекс -  се чувстваме като истински балъци от факта, че сме единствените, дошли на време на срещата. Ду слиза след мъничко .. все пак живее на същото място, и се качва отново у дома си, защото все още няма никой освен нас. Въпреки долната дезинформация, че  все още е в Перник, Коце се появява след 10тина минути. Съвсем неочаквано за нас и бусът пристига след 15тина, почти едновременно с Пъпешите. Може би в рамките на едва едночасово закъснение успяваме да се съберем. Това е експедиция на изненадите! Бусът успява да погълне целия багаж. Никой не е ощетен, нищо не е върнато обратно, с изключение на футболната топка на Тошко (син ми). Взимаме само волейболната. Мисля, че футболната извади късмет. Всички клубни занимавки с топка през последните месеци завършват фатално за топката. Да му мисли волейболната…

След кратка забежка на Калина и моя милост до Рамстор за попълване на аптечката, смъкване на храната до и в буса, дозапълване на дупките, установяване на факта, че Боби и Калина извършват недеклариран износ на детски зародиши, тоест са малко бременни … най-сетне около 19 часа започваме да се измъкваме от София. Пътуването ни стартира мъчително и бавно … мъчително бавно … но малко след 20:00 сме на сръбската граница. Или по-скоро знаем, че тя е някъде там … но между нашия бус и границата се простира широка полоса автомобили, натоварени с турски гастарбайтери, завръщащи се на работните си места след кратка семейна почивка по родните турски села. Тъжна и плашеща гледка. Няма да изпадам в досадни подробности и да описвам твърдата ръка на нашите митничари, които са готови да минат през возилата на туристунгерите, само и само да се приберат в малките си дворци след края на изнурителен, но доходоносен трудов ден; нито пък ще разказвам за пъстротата на хората и возилата, леките катастрофи и тежките погледи на зяпачите от съседните автомобили. Просто ще кажа, че малко след 23:00 все пак успяваме да излезем от България.

О, забравих! Как можах, лоша Таня, лоша Таня …

На влизане в Сърбия, след като минаваме първия паспортен контрол, нашият бус решава да проявява характер и просто .. гръмва. Не как да е, а с оглушителния звук на спукана гума, активирана бомба .. изстрел близо до ухото … Имаме късмет да се окаже „просто” газовата инсталация, която от време на време един вид изпуска .. газове. Комично, нали? Имало някакъв жмел и чалъм в управлението на това газово возило – посъбирала се газ под капака и като запалиш БУМ!!! – гърми. Та избутваме ние буса малко след паспортния контрол и се започва ровичкането под капака. Обаче нещо не се получава, бусът изгърмява за втори път и сръбските митничари ни заплашват, че ще изтарашат целия багаж. Това би било трагедия! Принудени сме да избутаме синия вагон по-надълбоко в тила на врага. Но с бутане до Франция се не стига. Признавам си, че започвам да се отчайвам и да мисля кой ще се връща да взема нашия ситроен, как ще пазарим зелена карта, как ще намерим транспорт за останалите … Мъжете ръчкат, връткат, вадят, бутат .. не става и не става! Тъкмо вече стигам до рев от безнадеждност …  и Янев спасява деня, набутвайки правилния маркуч на правилното място .. и потегляме. Отново. Обичам го този мъж!

След десетина минути на сръбска територия спираме да хапнем. Вадим храна и храна и храна. По време на чакането на границата сме заситили вълчия апетит на всички с нашите праскови и сандвичи (оказа се, че само тандемът Янев-Виналиева мисли в перспектива). Но пък за сметка на това Коце е напазарувал много и вкусна клубна кльопачка.

03.08.2006, четвъртък

И пак на път. Изпускаме първата газостанция, която виждаме по пътя в Сърбия, с презумпцията, че имаме газ. И много съжаляваме за това. Оказва се, че всички газостанции, които откриваме по пътя за Белград, са от другата страна на магистралата. След това поради бързината на шофиране пропускаме да забележим 2 мънички станцийки, скрити зад храстите. И оттам насетне газостанция намираме чак в Белград. Преди това обаче сме неприятно сюрпризирани от факта, че вместо предвидените пари за магистрална такса ни вземат няколко пъти повече. Коце се опитва да се направи на недочул, когато служителят на изхода на магистралата му казва „три хиляди двеста и нещо си“, като първо подава 500, после 1500 динара, но номерът не минава, така че се налага да пресушим запасите си от местна валута. На газостанцията плащаме с евро, но възниква въпросът откъде ще добием още динари. Моя милост прави предложение да минем през летището, което ни е почтииииии на път – с отклонение от 4 километра, и да сменим там евро. Банките на летището обаче са затворени. За сметка на това бусът отново изгърмява. Избутваме го настрана, правим рутинен вече ремонт и потегляме. Втората сръбска магистрала ни струва само 500 динара. Затова по-спокойно стигаме до Хърватската граница, прекосяваме я бързо и десетина минути след това Светльо дава на Таня Пъпешова да шофира. И тя счупва буса Пред вид повредата в газовото бусът не трябва да се зори. Обаче все още не забравила пандата си Кръстева му дава яко газ и той изгърмява. Ама този път се оказва доста сериозно. Една клапа на дебитомера, която трябва да се отваря и затваря и да регулира нещо си, заклинва. Та сега си стоим тук на един паркинг по средата на нищото и мъжете се опитват да поправят газовата инсталация на буса. Чувам гласа на Янев, който е натежал от лоши предчувствия и загриженост. Долавям думи като „това е от дурал и можем да го счупим“ .. или „ отиди отсреща в онази малка бензиностанцийка и купи авто-силикон“, „автосиликон няма” и …се чувствам отново леко притеснена. Но тъй като развитието на нещата предстои, очаквайте включване от самозвания летописец на Спелеоекспедишън Франс 2006 след като стане ясно кво ще стаа с нас.

Два часа прекарваме на този паркинг, дислоциран някъде по средата на магистралата в Хърватско. Не се знае още дали ще тръгнем, но Светльо получава инструкции по гесемето, че бусът може да функционира и с отворен дебитомер. В крайна сметка пластината я „премахват“ (препратка към Руфо Червенокосия : което пречи трябва да се махне!) и ние потегляме. Сега бусът пърпори по магистралата, звучи по-зле, но върви по-бързо, може би защото е на бензин. Признавам си бях загубила надежда, че ще тръгнем с него, да не говорим за стигане до Франция.

11:30 ; 03.08.2006 Пътуваме си. Аз спах. Таня шофира. Пукаме гума. Според мен цялото пътуване дотук е тест. Колко ще издържим на инат. Издържаме кой как може. Някои (аз, Янев, Таня, Камен и който свари) похапваме отстрани на буса. Добре, че Яневи си носим нещица за плюскане, които вадим в най-подходящите моменти. Консерва Ропотамо може да нахрани 4ма човека с помощта на хляб и сирене. В това време Коце и Светльо сменят спуканата гума с резервна. Периодично някой им се мотка и пречка. Ами .. отново тръгваме. Сега шофира Янев. На Таня никой вече не дава да пипне волана – тя „счупи“ буса, тя „спука“ гумата… лош Фенг Шуй, лош …:) Знам 2-3 молитви. И си ги редя … ако не помага, поне не пречи, нали?

12.30 местно време 13.30 бг време – току що сме платили 1 евро такса за магистралата от Загреб и вече сме на границата м/у Хърватска и Словения. След това ни предстои да търсим гумаджийница. Въпрос на живот и гума .. нямаме друга резервна.

Намираме вулканизатор в село или градче на име Словенска вас. Всъщност, това е населено място, намиращо се точно на границата. Явно навремето е просперирало като граничен търговски пункт, но с пускането на магистралата е западнало. Загубваме се, разбира се, най-вече поради обясненията на местните „rechts – links – rechts – zelta sgrada …“ Най-накрая някои от нас слизат да търсят въпросния сервиз. Аз се набутвам в нещо като цех за моторни масла и там една много вежлива дама ме натоварва на служебната с кола, за да ме закара до вулканизатора. Качваме и Коце, забираме буса, който отново е загубен .. и пристигаме. Момчето във вулканизатора ни информира, че имаме избор между 4 вида гуми – Goodyear или Fulda, за около 90 – 120 евро, една или две … Спираме се на варианта две нови Fulda от по-широкия модел. Честно казано, вече ни се плаче от надвишените разходи. Първо на магистралата в Сърбия ни броиха за камион и ни взеха двойно, после караме дълго на бензин, докато заредим на газостанцията в Белград, след това, когато ни изгърмя бусът се наложи да караме само и единствено на бензин, при това с норма на разход около 17 и нагоре литра на 100 км!!! Като добавим и две нови гуми за около 220 евро .. и последващите непредвидими, но значителни разходи за ремонт на буса, смяна на дебитомера, допълнителен разход за бензин до Франция … Честно казано се очертава стряскаща картинка. Изнервяме се. Изпокарваме се. И така няколко пъти.

Докато ни оправят гумите всички се разхождаме до един евтин магазин и си пазарим кафе, кафява захар, сметана, местна доста качествена бира и разни други глезотии. Посядаме до буса, хапваме, пийваме кафе и .. какво мислите, че правим после? Отново потегляме на път.  След невероятен спор кой да шофира, кой може да шофира, кой не умее да шофира .. сядам аз да карам. Уж сме се разбрали жените да шофират в хубаво време, но взе, че ни запука един дъжд, и чак до границата с Италия. Явно времето не е наясно с нашите планове. Аз се справям с шофирането в екстремни условия. Таня Кръстева обаче се е нахъсила да доказва, че не тя е виновна за проблемите с буса, че е всъщност много добър шофьор, и най-вече – че постоянното лашкане насам-натам, на което бяхме подложени, докато тя беше зад волана, се дължи на старите гуми, а не на нейните (не)умения. Затова настоява да й предоставя възможност отново да шофира. Явно това решение се е оформило в главата й още преди да потеглим от гумаджийницата, защото седна до мен и сега ме обработва да й предоставя волана. Аз отказвам. Бусът не се кара лесно, в момента е много тежък, с неприятен луфт на волана … а дъждът е повече от проливен, пътят не е особено лесен. А мога да свидетелствам, че гумите нямат нищо общо с невъзможността на Кръстева да държи права линия с буса. И освен това искам да стигна жива и здрава. Моят отказ вбесява Таня, която продължава да настоява, а аз продължавам да отказвам. Накрая я препращам към Светльо – собственика на превозното средство, който отминава с пълно пренебрежение идеята да шофира Таня. Така че стигаме до словенско-италианската граница спокойно.

На границата перфектния италиански на Калина свършва чудесна работа, убеждавайки граничарите да ни пуснат относително бързо. Отново неразбирателство кой да шофира, като този път аз изобщо не се натискам (легенди се носят за италианските шофьори) .. това принуждава Светльо да седне на волана, загърбвайки всички останали.

След кратка отсечка по магистралата спираме да заредим. Свикваме военен съвет и решаваме да продължим до Гренобъл, а там да спасяваме буса, вместо да обикаляме Италия в търсене на резервна част. Така че си джиткаме по италианската магистрала, докато не се задръстваме. Задръстването е ужасно. Висим вече час. От половин час седящите на предната седалка спорят и се карат, дали да продължаваме по магистралата или да се отбиваме у лево.  В крайна сметка след като Коце избяга навън да снима, половината пасажери също излизат, Светльо пропуска отбивката, крещим си съвсем по италиански, връщаме се назад по магистралата съвсем по български .. най-сетне се успяваме да слезем от аутострадата и да се загубим някъде из Италия.

27 часа след тръгването 03.08.06 – Италия. Разбира се, изгубваме се след отбивката, в един момент се оказва, че караме в обратна посока и това след две кръгови кръстовища и симултанна навигация от страна на Калина и Таня Кръстева. Но грешката излиза вярна, защото си намираме перфектното място за вечеря. Честно казано, за пръв път, откакто тръгнахме от София, чувствам удоволствие от факта, че съм точно на това място с точно тези хора. Тъй като магистралата се отпушва, решаваме да се пробваме отново по царския път. В невероятно умиротворение потегляме отново.

Шофираме, возим се, караме се всеки със всички и пак и пак. По едно време аз поспивам малко, други не изобщо. Налага се тенденцията Пъпешите да се местят из целия бус в търсене на удобното място според моментното им настроение. Инициатор на това, разбира се, е Пъпешката, но тя влачи и Камен след себе си, което принуждава двама човека да си сменят местата заради тях. Това е меко казано дразнещо и неудобно за останалите. Въпреки това се свивам на мястото си и се опитвам да се абстрахирам от постоянните спорове за място, удобство, интерес, гледка, път и т.н. Събуждам се в момент, когато се спираме (не знам къде точно – някъде из Италия), правейки нещастен опит да намерим място за спане навън. Вдигаме бунт, разразява се спор, демокрацията за пореден път не проработва и затова тръгваме отново на път, с уговорката, че по някое време ще спрем да спим. Янев, аз и Камен сядаме на предната седалка, за да шофираме на смени. Янев и Камен си минават по реда. По време на моята вахта, в момента когато установявам, че карам на автопилот, а съзнанието ми постепенно изключва коледните лампички и тъмнината е близо, решавам, че мога да се предам на съня, в каквато и да е поза. Навигират ми Кръстеви, които оглеждат отбивките. Аз все още не съм навита да спя на италианска бензиностанция, пълна с камиони и мръсотия, така че търсим нещо по-нормално.  Накрая слизам от магистралата, бутайки буса в първото миниатюрно отклонение, което се оказа просто място за паркиране, откривам зад дървенцата една мокра полянка и заявявам – Тук ще спите! Ама мокро е! Няма ама! Ама близо до пътя е! Няма ама! Ама има куче! Не дръж на тези неща!…

Спим чак до сутринта. Събира ни се сън от 4:30 – 5:00 до 6:56 … След приятно чае и кафепитие, вафлоядене и наместване на багажа – в 8:00 вече сме на магистралата, на първата бензиностанция, в процес на изтъркване на зъбния емайл на част от участниците във Спелеоекспидишън Франс 2006. И това  вече е дата 04.08.2006 … Купонът продължава!

04.08.2006, петък

Очертава се водна криза. Вчера вечерта установихме, че минералната вода е на привършване, да не кажа – свърши. От всичките 9 участника в експедицията, 5 са решили да разчитат изцяло на общите провизии, останалите 2ма са си взели всичко по 2 бройки и не си го дават, другите двама имахме малко повече за даване – сандвичите и прасковите поне стигнаха за всички. Подобна се оказва ситуацията с водата. 7 човека са решили да разчитат на 6 бутилки по 1.5 литра обща минерална вода, 6 бутилки бира х 2 литра и 6 бутилки кока кола х 1.25 литра. Само аз и Алекс носим един 2 литров спрайт за мен, който за съжаление се изчерпи пръв от цялото течнообразно богатство на експедицията, както и 3 литра минерална вода. Честно казано, без вода никъде не тръгвам. Ако не я изпия, винаги мога да се изкъпа с нея, нали? За 30 часа шофиране всичката обща минерална вода е изконсумирана, а от нашата тубичка е останало половината. Чист късмет, въпреки че точно тубата се започна да се пие първа, в един момент остава забутана под седалките и водата в нея се задържа. Мисля, че този път няма да се прежаля. Прежалих сандвичите с биволски суджук, прежалих прасковите, заради които обикалях 45 минути, и от два килограма ме огря само една , но без вода не мога!!! Като няма минерална вода, ще пият бира!!! Все пак, във Франция отиваме, ще се поуча от Мария Антоанета и ще използвам парафраза на нейната крилата, минала през вековете и останала емблематична мисъл… Да не говорим, че тук 0.75 литра минерална вода струва 1.5 евро! Бааси Европата, искам у Ориента…

09:50 БГ тайм; Италия, 04.08.2006 – наближаваме Торино. Решаваме да минем през планината и така да пресечем границата с Франция. Разстоянието през тунела на Фрежус  е 50 км., 66 км е през планината. Вярно, че разходът на гориво ще се вдигне, скоростта ще падне, но се надяваме да спестим 60 евро в посока през тунела. Предполагам, че гледките ще са по-красиви, възможностите за снимане – повече .. надявам се, че няма да изхабим прекалено много нерви. Време за сега май имаме. Ай до скив!

09:08 местно време, 10:11 бг тайм показва лаптопа … само за сверка … Алпите са все по-близо. Пред нас и в ляво се виждат два замъка. Единият е кацнал на прекрасен връх точно пред нас. Изкушавам се да го снимам с камерата през предното стъкло, но ще се фокусира върху мръсотията. Някой друг замък ще е. Добре, че броят на  фотоапаратите май е равен на броя на участниците в пътуването.

10:40 местно, 11:40 бг време Вече сме във Франция. Вали. Но не сме сами… Почти сме изкачили прохода през Алпите. Прекрасно е. Има жълт кантарион и цветя като в България. Пътят е чудесен, без дупки, със завои на 450 градуса, с малки водопадчета, запуснати тунели и още и още … Настроението е отлично, ръсят се оригинални мисли, няколко крилати  фрази ще останат в историята на клуб Академик, като например: „Льо бахър е навън!“ или при подаване на бутилката бира от ръка на ръка се чува: „Пий докато е още топла!“ … Таня Кръстева държи авторското право над: „Коце, бръкни си между краката и ми изкарай един чорап!“ Току-що Калина ми напомни за култовия: „Ти амо Ропотамо!“, споменава се и едно мое изказване: „Спираме да си мием зъбите.“, но в него не виждам нищо смешно Минаваме покрай прекрасно високопланинско езеро, което е язовир всъщност, пълно с мътно наситено синя ледникова вода. Всички сме омагьосани. Никой не пожела да яде, никой не изврънка нещо.

В момента караме в облак. Пъпеша вижда репер 2083 метра н.в. От облака изникват разни неща – коли, красиви къщички, скали, зли завои … Но поне слизаме за момента. Насрещните не са си включили фаровете. Трудно е, плувайки в облаците, да виждаме идващите срещу нас коли. Оцеляваме.

Спираме да похапнем на спретнат кът за почивка. Има си цивилизовани тоалетни и една супер интелигентна чешма с фотоклетка. Активирането на водата обаче изисква заставането в странни, неудобни или смешни пози, които допринасят за по-лесното издържане на относително хладното време. Весело е.

Малко по-късно спираме в китно високопланинско градче, очевидно туристически център. Навестяваме спортен магазин със завишени цени, както и хранителен, откъдето се сдобиваме  (аз и Алекс) първо със защитно фолио и второ – с камембер. Съвсем светотатствено изплюскваме камембера като основно и единствено ястие.

15:30, магистралата към Гренобъл. Продължава да вали, ту силно, ту слабо.  Последно зареждане и разни други занимания. В общи линии сме на около 10 минути от Гренобъл. Зареждаме бензин, но от газта се отказваме, защото на тази бензиностанция е по 1.16 евро, а на една друга, която отминахме – 0.76 евро. А да, да не говорим, че на втората имаше цена за газ, но не и колонка … Мда, странно, нали? Сигурно я продават в бутилки …

Чакаме Коце и Ду. Те разговарят навън до буса. Двойката има проблеми, които очевидно са се изострили преди и по време на пътуването. Всъщност, трудностите на Диана са комплексни. Двамата със Светльо са във въоръжено примирие, което от време на време се пропуква. Тъй като е доста избухлива и рязка, Ду се изпокарва с всички по време на пътуването, и сега в общи линии е нарочена за черна овца и отдушник на напрежението. Личните им проблеми с Коце също се отразяват на цялата група. Опитваме се да не обръщаме внимание на този допълнителен стресов фактор. Диана е заявила, че на връщане ще си хване автобус, и това противно на моето собствено мнение успокоява повечето от групата.

16:30, Вече сме в Гренобъл, на паркинга на един голям магазин КУРФУР или нещо си такова, където чакаме Мартин да дойде да ни вземе. Все още вали. Мартин пристига много бързо, с едно Рено Кангу, не успявам дори да си навървя връзките на обувките през времето между телефонния разговор, с който й съобщавам, че сме тук, и нейното пристигане. Прегръщаме се, поздравяваме се и се разцелуваме по френски маниер, и след това потегляме отново – нашия бус следва Реното на Мартин. Първо ще отидем всички у тях, а после ще бъдем „разхвърляни“ по домовете на останалите.

У Мартин и Паскал: Имат си прекрасно малко апартаментче на 4 етаж в спокоен квартал. Жилището им е четиристайно, много симпатично реновирано и обзаведено, като всички ремонти е направил Паскал. Купили са си го преди две години. Веднага слагат пред нас сладки, сокчета, вадят се разни алкохоли, има българска сливова ракия, крушова ракия, сварена нелегално от братовчед на Мартин, орехов ликьор и дори голяма бъчвичка бира.

Прозирайки, че сме от срамежливите да си кажем, или от мързеливите (защото никой не отива да си вземе нещо за къпане от буса) Мартин ме води в банята, слага ми кърпа в ръцете и ми обяснява как има всичко необходимо и най-вече топла вода, та просто да вляза и да се изкъпя. Ако искам, разбира се. Толкова лошо ли мириша вече? Надявам се че не, поне аз нищо не подушвам, но е възможно да съм привикнала … за три дена

Както и да е – влизам без да се мая, защото съм сигурна, че ако пропусна първенството, после няма да мога да се вредя във върволицата мръсни българи, жадуващи горещ душ. С другата Таня (Кръстева, Пъпешова) се засичаме в края на процеса, аз излизам, тя влиза .. и така се започва… Минавайки покрай кабинета на Паскал виждам, че има включен компютър. Тактично запитвам Мартин дали имат интернет и дали мога да го ползвам, за да пусна няколко смс-а. Тя веднага включва АДСЛ-то и ми предоставя пълен достъп. Таня и Калина ме засичат и аз се съгласявам да предоставя на Таня Мтел и Глобул акаунта си за да изпрати и тя съобщения. В нета засичам Мимето, с която разменям няколко думи. Явно вече липсваме на някого. Следва лека галимация ала булгаре – трябва да бъдем разпределени кой у кого ще спи. По подразбиране Боби и Калина ще спят у Жаки и Жан-Луи. От останалите Таня Кръстева е единствената, която има претенции да си избира място за пребиваване – тя държи също да е у Жаки в нейнана нова 100-годишна къща. Другите нямаме нищо напреки, а и не страдаме от особени претенции. Боби ни пита дали искаме да останем с Алекс у Мартин и ние се съгласяваме. В последствие се оказва, че изборът е правилен.

Вече изкъпана установявам, че ужасно много ми се спи. Отивам в спалнята на Мартин и Паскал, виждам, че Коце си е опнал шалтето на скришно място между прозореца и леглото, тоест съвсем хубаво си се е скрил и вече спи блажено. Следвайки неговия пример аз се изтягам на леглото, завивам се със спалния чувал и потъвам в дълбок сън. Събуждам се от Ду, която идва да говори на Коце нещо за някакви застраховки. Влизайки в хола виждам, че са пристигнали Жаки и Жан-Луи. Разбирам, че всички ще ходим у Ерик да вечеряме. Следват малко приказки, малко снимки, социални контакти и после решаваме да тръгнем.  Мартин е направила кейк, взимаме го, товарим се по колите и потегляме.

У Ерик е интересно. Определено ергенска квартира. Има си спалня, стая за гости – с вдигнато почти до тавана легло, на което човек трябва да пропълзи, без да се изправя; просторна баня с вана; отделно малка тоалетна, голям хол с кухненски бокс и прекрасна голяма тераса като градина, с барбекю. В коридора има огромен аквариум с рибки, а в хола друг с четири малки питона вътре. Веднага бъркам при посестримите си, хем за да изпитам смелостта си, хем за да задоволя любопитството си, а и все пак са доста по-малки от мен… Постепенно пристигат всички от групата. Настава едно готвене и рязане и печене. Аз нарязвам на пръчици някакъв китайски пастет, Коце прави шопска салата без сирене, защото единственото сирене, което може да сложи на салатата, е френско. Мартин и Паскал прегарят 2 кила наденички на барбекюто, като при това създават у себе си и нас доста емоции с илюминациите и малките пожарчета, които периодично уреждат. Ерик използва много лук, нарязания пастет и доста ориз, за да сготви вкусна китайска манджа. Хареса ми всичко без пастета. Въпреки всичко, се наяждам  като прасе. Ммного е забавно. Къде е Алекс през цялото време ли? Първоначално се държи геройски, снима ме докато се забавлявам със змиите, докато пристигта останалите също витае наоколо, после се кротва на дивана и в конце концов заспива блажено. Когато сядаме на масата успявам да го събудя, за да хапне две хапки, после просто отива оттатък в странната стая с още по-странното легло, опъва си едно шалте и заспива.

Към края на вечерта Светьо и Ду се сдърпват. Аз и Боби се месим в спора, от което става още по-лошо. Решаваме да си тръгваме. Коце и Ду ще останат у Ерик, а останалите потеглят за къщата на Жаки и Жан-Луи, която е на 40тина километра от Гренобъл. Събуждам любимия, товарим се и въз … по леглата. Мартин и Паскал ни настаняват на леглото в хола, вечерен тоалет, лягаме и умираме. Не съвсем на мига, но скоро след това.

05.08.06, събота

Събуждаме се в 10:45. Паскал и Мартин са станали от два часа. Оправяме леглото и аз отивам да се изкъпя, като промърморвам въодушевено, че: „Да, да, искам кафе” Докато се къпя, навън се шумулка. Оказва се, че в хола ме чака царска закуска: кафе, сок, два вида вкусни френски салами, истинско масло, френско сирене, кифлички, кейк, сладко и козунак с шоколад. Наблягам на кафето, но уважавам и всичко друго без козунака (груб пропуск, както ще установя доста по-късно!). Чувствам се прекрасно. Разговаряме за това-онова с домакините ни, докато те правят всякакви опити да ни намерят резервна част за буса. Малко преди 12:00 часа Паскал се обажда у Жан-Луи, и се оказва, че там всички българи още спят.  По някое време пускам лап-топа, за да попиша малко и скоро след това Мартин казва: „Аксиооон!“. Оказва се, че отиваме у Ерик да вземем Коце и Ду, след това в Декатлон – магазин за спортни стоки, след това в музей и после на среща с кмета на Ла Тронч – квартала към който е пещерния клуб на французите. Аз, разбира се, пропускам малката подробност, че няма да се връщаме тук, и забравям да си облека „официалните“ дрехи за срещата. А и то вали отново, а дрехите ми определено са тънички – лятна пола и потник. Ама официални! И си ги нося по целия път от България точно за тази среща! Е, без тях. При Ерик установяваме, че групата дояжда за закуска вечерята от предишния ден – китайското и наденичките. Запознаваме се с весел, шумен французин на име Ги. Коце набързо разпитва какво ни е било сервирано на нас за закуска и приритва да сменяме домакините си. Аз твърдо отказвам. Да не съм луда! Как така ще ям китайско и наденички за закуска… Никогаж!

Отново се товарим, отново френч драйвинг и вече сме в Декатлон. Два часа пазар! Дори и на мен ми писва. Започваме от 13:30 и приключваме в 15:30! Уж не купуваме много неща, а пълним три торби. Две палатки, 4 полара, две раници за Тошето, една раница колкото юмрук за мен … и това е. В последствие ще установим, че са ни излъгали с 9.90 евро за нещо, което не пише какво е .. А и не сме го купували. А и го няма в чантите с покупки. Чувствам се като в България. Излъгана. Почти накрая на шопинга пристигат Боби, Калина, Жан-Луи, Жаки, Таня, Камен и Светльо.

Тъй като сме прекарали вече повече от 2 часа в пазаруване и още един в изчакване на Ду, Мартин вече е тотално изнервена.

Тя е изключително енергичен човек, с прекрасно чувство за хумор, много емоционална, интелигентна и с добро чувство за такт и много общителна. Паскал-1 – нейната половинка, е по-спокоен, по-уравновесен, с лек комплекс относно английския си, но все повече и повече се отпуска с нас. И двамата са изключително внимателни и приятни домакини, полагащи ненатрапчиви грижи за нас.

Та на Мартин вече й е писнало да чка. Въпреки това полага усилия да ни помогне да допълним покупките си, да се обясним с крадливата кака на касата, да си вземем фактурата и т.н. В последствие се оказва, че Таня и Калина са ни „леко” сърдити, защото симислели, ако не им стигнат на тях парите за фактурата за връщане на 13% ДДС, да ползват нещо от нашите покупки. И ние е трябвало да се сетим, че те може да имат нужда от нас и да ги изчакаме .. още няколко часа. Не било колегиално, приятелски и тинтири минтири да си тръгнем, без да сме сигурни, че те няма да имат нужда от нас. Абе, както и да е. Тръгваме– Мартин, аз, Алекс, Ги и Ду.

Решаваме да си купи нещо за пиене и преди да посетим музея на древната история на Гренобъл и областта. Ги и Мартин са много сладки в постоянните си объркации с пътя, Мартин пропуска бензиностанцията, от където Ги иска да купи пиене, после като се връщаме обратно без малко да я пропусне пак сред общите ни крясъци на възмута и смях .. но все пак се сдобиваме с по една голяма бутилка сок и кока-кола. Отиваме в центъра и спираме на подземен паркинг под Музея на модерното изкуство, което за миг ни притеснява с Алекс, защото не сме сигурни, че няма да ни набутат да гледаме изкилиферчени творения на ментално обременени съвременни творци. Но се оказва, че и френските ни придружители не си падат много по модерното изкуство, затова продължаваме към музея на древността. Паркингът е съоръжен с инсталация Винчи , което много ми харесва като наименование.

Музеят е интересен, експозицията е разположена в бившия епископски дворец. Мартин взима на нея, мен и Ду автоматичен гид – за нея на френски, за мен и Ду на английски. Обикаляме, гледаме разни неща от палеолита насам, римски, романски, и оттам нататък чак до наши дни,  натискаме разни копченца и се образоваме .. По някое време в коридорите и залите се появяват Константин и Светльо. Някъде към 17:30 лампите на музея започват да примигват и настава време да се изнасяме. Събираме се навън, за да отидем в клуба на нашите френски приятели и там да се срещнем с кмета на Ла Тронч, който щедро предоставя за нашата експедиция два буса, както и сигурно някаква друга подкрепа. Аз, Мартин, Коце и Алекс правим набег до една близка аптека за малко, но търсените от нас лекарства ги няма.

И така, натоварваме се по колите и потегляме. Оказа се, че пещерното им клубче се намира в района на нещо като частен клуб или по-точно общинска клубна база. Базата разполага с тенис корт, волейболно игрище, разни други удобства, ресторантче с бар, няколко сгради с незнайно предназначение, и в едната от тях на два етажа е пещерния клуб на французите. Първият етаж е склад за разни едри неща, има перални, хладилник и к`во ли не още – сбиротак, но май работещ. На втория етаж се качваме по една стълба, като в ляво има склад за пещерно оборудване. Всичко е подредено като в аптека, чисто, описано с етикетчета, има цветна схема, закачена на стената, която не знам какво показва, но изглежда прекрасно организирана. Мартин е домакин на клуба и някак си тази роля много й отива (нали е счетоводител). Тя е ужасно организирана и едновременно с това доста властна. В дясно от стълбището се влиза в две проходни стаи. Първата е просторна, с греди под тавана, върху които са подредени черепите на изкопаните от пещерняците „праисторически“ животни. На лявата стена има снимки и стелаж с музейни експонати – стари карбидки и то в голямо количество (някои не толкова стари като една Ариана например), счупени карабинери и таквизи неща. До стелажа е кантонерката с картотеката им с карти. След това са си сложили малък хладилник с бира и безалкохолни вътре – на хладилника е описан ценоразпис – 0.60 евро цента за алкохолни напитки и 0.5 цента за безалкохолни. Паскал-2, един як, мургав и страшен младеж , с много чаровна усмивка, когато реши да се усмихва, си взима една бира и съвсем чинно си оставя паричките в една кутийка. Спомените ми за останалата част от обзавеждането са мътни. По средата има голяма маса, наоколо пейки и столове. В съседната по-малка стаичка на гредата под тавана са завързани въжета за тренировка. Много приятно място за пещерняшки сбирки. Повъртяваме се наоколо, снимаме, запознаваме се с разни хора и след това ни казват, че кметът е пристигнал и ще ходим в съседната сграда. Защо да не останем в клуба, питаме ние? Отговарят ни, че клубчето няма тоалетна, инсталации и условия за събиране на хора, отговарящи на европейските стандарти за безопасност!!! Боже, а какво ли биха казали за нашите заведения?

Както и да е, преместваме се в клуб-ресторант-бара, където веднага забелязваме, че са опънати големите маси с белите покривки. Ще има кльопачка!!! Събираме се всички, като българите сме в лека паника, защото Боби-Калина-Таня-Камен-Светльо са взели само 15 от приготвените за експедицията тениски, а французите изглеждат огромна тълпа. Слава Богу, само 13 са. Е, после се оказва, че са забравени малките размери и Жаки няма да получи тениската си веднага по простата причина, че нейната е в собствената й къща.

Оказва се, че освен кметът на градчето, са дошли и отговорникът по спортната дейност и този, за младежта и образованието. Много готини образи са всички. Кметът дръпва едно слово, което хем е хубаво, хем е леко рекламно, хем напомня на предизборна кампания. В общи линии, въпреки че в началото не разбирам и дума, е много приятно да се наблюдава този експресивен човек, който успява с жестове и мимики да покаже своята съпричастност с нашето забавление. Боби превежда, но от време на време това дори не е нужно, защото аз успявам да схвана голяма част от нещата, които казва. След „словото“ на кмета Жаки благодари за оказаната помощ. По мое мнение Ерик е помогнал за това, кметът да подложи своето рамо за експедицията. Очевидно доста е маркетирал спелеологията, пещерите и гледките, за да прояви кметът желание да направо това, на което в последствие станахме свидетели Докато кметът говори, сервитьорите започват да носят разни плата със: зелева салата, салата от грис, купа със салата морски дарове, плата със сандвичи с питки и пастет, питки и сьомга, пирожки и различен пълнеж, кайсии обвити с бекон, сини сливи обвити с бекон, много сладък пъпеш, също увит в бекон, разни вина, безалкохолни и такива неща. Истински коктейл като по учебник. На края на речите кметът раздава по една чанта рекламни материали за Ла Тронч, по едно джобно ножче Опинел – много готино и остро, четири бутилки разнороден френски алкохол, който потъва някъде в последствие. И после настава разврат. И плюскане. И пиене. И общуване между представителите на двете нации. Говори се на английски, френски, български и дори малко руски. Част от забавлението е и черната кучка Белза, която ние кръщаваме Пешко, защото се обръща на това име. Кучето вони ужасно, яде по много от всичко и се оказва, че обожава да лови камъни. Периодично някой се забавлява да подхвърля една топка за тенис, като Светльо достигна съвършенството да го лъже кучето – я хвърли топката, я не.

Накрая на вечерта французите се забиват в склада си и започват да приготвят инвентара за експедицията. Ние ги изчакваме (къде ли ще отидем иначе?) и се натоварваме при Мартин и Паскал, за да си отидем в къщи, да си легнем и да поспим с удоволствие. На другия ден ни очаква Dent de Crolles .

06.08.2006, неделя

Събуждаме се в 06:45. По план Фред трябва да дойде да ни вземе в 07:30, но той се появява с мъничко закъснение, пие кафе с нас и след това потегляме с 15 минути по-късно. С разрешението на Мартин правя два сандвича и половина, а тя ни дава и един пакет бисквити Принц Роле със шоколад. Много, много мила дама Отиваме с колата на Фред да вземем Ерик, Коце и Ду. Мартин и Паскал няма да идват с нас. Почти напълно съм сигурна, че Коце и Ду няма да са готови, и се оказвам права. Още закусват. Оказва се, че Коце е доста ядосан, защото му се налага да закусва с остатъците от вчерашния коктейл. Още като влизаме и той започва да разпитва какво сме закусвали при Мартин и Паскал. Ако знаех, колко ще се натовари от факта, че сме получили най-обикновена, но прясна закуска, щях да го излъжа. Фред го оставяме у Ерик, защото той също няма да идва в Ден де Крол. Имайки пред вид, че не е ходил по пещери от миналата година в България, подозирам, че причината е в неговата лоша форма и в това, че пещерата сигурно ще е трудна за него.

La Dent de Crolles означава Зъбът на Крол – селцето под масива Dent de Crolles. А пещерата се явява кариесната му система. Натоварили се на буса, отпуснат ни от кмета на Ла Тронч, отиваме първо в клуба на французите, за да вземем  остатъците от кметския коктейл. Подразбирам, че това ще е храната, която ще ядем в пещерата. Отчайващо, имайки пред вид французите колко много ядяха в България и как обичат да си хапват разнообразно. Очертават се трудни времена и аз съм повече от доволна, че предвидливо съм направила сандвичи. И така – натоварили разни странни кутии с компресирана храна,  потегляме нагоре по планината, бързо набирайки височина. На паркинга, където започва пътеката към пещерата, срещаме останалите от френско-българската група – Паскал-2 и Флориен – бяха дошли са с друга кола, Жаки, Жан-Луи, Таня, Камен, Светльо, Калина и Боби.

Следва около час – час и половина изкачване към пещерата по прекрасна планинска пътека, която първоначално е широка и стръмна, а после стеснява, но пък става по-равна. По пътечката похапваме и малинки, като французите, особено Флориен си се забавляват заедно с нас.

Входът на пещерата, през който ще проникваме, се намира от едната страна на масива, а изходът от другата. Влизаме в 12:15, а излизаме малко след 21 часа. Ерик екипира напред, а Флориен и Паскал-2 на принципа на възелчето и въженцето и тинтири минтири разекипират. Първоначално се движим в компактна група. Ерик екипира много бързо. Изобщо – много експедитивен и бърз е в пещера. Ще правим Traversee Glas – Chevallier.  Няма да описвам траверса, много се надявам филмът, който Алекс направи да се получи. Той определено ще покаже доста повече от дневника ми, за какво става дума. Според Ерик това е един от средно трудните траверси. По мое мнение, с изключение на своята продължителност – чисти 9 часа проникване, траверсът е лесен. И основно проблемът идва от големината на групата. Ние сме 14 човека, и през по-голямата част от времето това не е проблем, но на големите отвеси се налага да се изчакваме, което означава доста стоене на едно място за основна част от групата. Колкото и да е лесно само да се спускаш, когато имаш дълъг отвес намаляваш скоростта, защото иначе десандьорът става непоносимо горещ. Аз лично първоначално пускам един-два пожарникарски рапела, но на единия от тях десандьорът така се нагрява, че намалявайки скоростта чувам как започва да съска по въжето, а когато капка вода пада отгоре, направо изцвърчава. Пещерата е студена. Когато стоя на едно място, замръзвам. На много места става голямо течение, вятърът е ледено студен и пронизващ. Почти през цялото време ми тече носът, а когато забавяме ход краката ми замръзват. Тъй като в началото темпото е много бързо, се изпотявам и целия ми подгащеризонен екип е напълно мокър. Все пак, комбинацията от ТСМ-ско термобельо и поларен подгащеризон се оказва печеливша и с изключение на две, три изчаквания, нямам големи проблеми с температурната регулация.

Калина огладнява много често – яде на 2-3 часа Според мен все още си въобразява, че е много гладна, все пак бременността не е напреднала чак толкова много, че бебето да има нужда от толкова често хранене. Поне по мои спомени в първите 3 месеца не се яде толкова много. Имайки пред вид, че би трябвало да си знае нуждите, не си е взела, разбира се, никаква храна. В началото на дупката й давам единия сандвич, този дето е от две половинки. В общи линии е егоистично да й дам по-малкия, но това е само началото на проникването, а и практиката е показала, че от храна си има нужда и знам, че аз и Алекс ще опрем до сандвичите. Не е добра идея да продължаваме да носим другиго на гърба си. Нека да си се сещат. Знаейки, че хладилникът на Жаки и Жан-Луи им е на пълно разположение, че доста добре умеят да комуникират с домакините си, а и Боби може да опише нуждите им на чист френски, се изненадвам, че не се е сетила да се запаси с храна. Разиграва се много странна сценка с тази половинка сандвич. Докато Калина яде, пристига Камен, а малко по-късно и Пъпешката. Виждайки Калина как яде, Таня пита: „Какво става тук, Калина дояжда нашите сандвичи?”. Камен отговаря, че не й е давал сандвич. Очевидно Таня не е сигурна, че трябва да вярва в уверенията на съпруга си, затова се налага повторно да потвърдя, че сандвичът не е неин, и че Калина не я подяжда. Таня разбира се знае, че Калина е бременна. Освен това е и просто един гладен приятел. А какво щеше да направи, ако това наистина беше нейният сандвич? Щеше да я накара да го върне?

По средата на пещерата, на удобно място с естествена голяма маса по средата, сядаме / клякаме / стоим и ядем. Разбира се, ядат се остатъците от кметския купон, но за сега те поне са пресни и все още вкусни. Определено обаче количеството не е достатъчно. Омитаме всичко възможно най-бързо. И потегляме отново.

Интересен момент е преминаването на ръб по висящ парапет. По парапета се преплитат 4 въжета, кое от кое по-разнищено и старо. Изглеждат ужасно. Самият парапет е много отпуснат и в общи линии много гнусен за преодоляване. Ерик минава първи, мисля че Жаки е подир него. Следва Кръстева. Е тя запецва, измъчва се, оплита се, и се налага Ерик да я спасява с дърпане. Аз я следвам плътно, понеже макар и силов, парапетът е елементарен и не ме затруднява особено. Ерик издърпва Таня на площадката и отстъпва назад да седне. Аз решавам да се измайтапя и с жален гласец го питам, няма ли да спаси и мен. С чаровна усмивка той отсича твърдо „NO!” и си сяда удобно … Явно преценява, че аз ще се спася сама J Настаняваме се и наблюдаваме, как останалите преминават парапета. Всеки намира свой собствен, уникален и неповторим начин да издрапа. Но почти всеки използва едни и същи думи, макар и на различни езици, за да наругае парапета и неговите създатели.

На един от големите отвеси групата се разделя на две. Жаки, Ерик, Таня и Камен, аз, Александър и Флориен – продължаваме напред и се събираме в голямата зала под последния отвес, за да чакаме останалите. Налага ни се да чакаме повече от час. Замръзваме. Всички. Започваме да правим простотии J да пеем на български и френски, Светльо го изкарва на ръченица .. абе .. има го на филм. Събираме се в крайна сметка с останалите и продължаваме към изхода.

По някое време ни загубват. Водачите ни изчезват, мушкайки се кой в коя дупка свари. После ни намират. После пълзим и се измъкваме по един сипей нагоре. И хоп, воала, изходът на пещерата. Открива се прекрасна гледка към нощния Гренобъл, целия в светлинки, огромната оцъклила се точно срещу нас луна и зашеметяващата пустота под краката ни. Вълшебно е. Който може – снима. От моите снимки нищо не излиза, както разбирам в последствие, но Коце се е справил доста по-добре.

С Алекс вадим сандвичите. Алекс шерва част от своя с другите, но аз съм доста по-гладна, а и ни чака час и половина слизане по стръмния склон през нощта. Знам, че ще имам нужда от цялата си енергия затова егоистично си изяждам сандвича сама.

И започва слизането. Завалява студен, но слава богу не много силен дъжд. Слизането по сипеите е неприятно. Аз слизам на челник, Алекс дава своя на Жан-Луи, който е тръгнал без осветление на долу. По някое време карбидката на Алекс умира и той вади резервното – древен Петцл Зум. Как вижда нещо в краката си просто не знам. След сипея се слиза по стръмен полянест склон. По-екстремните се спускат по гъз. Флориен и Паскал-2 сядат на една прониквачка и политат. Дано нещо да не ги спре много рязко, защото набират доста висока скорост, а нямат ABS. Колената ме заболяват, затова слизам бавно и внимателно. А и вече усещам умората. От време на време и аз ползвам гъзния ескалатор. Но внимавам за кари и пътечки. А тук на всеки 3-5 метра има пътечка. С Алекс така и не разбрахме, дали пътечката е една, която просто много на гъсто се вие по склона, описвайки спирала, или са няколко, подредени в правилни, равномерно разпределени по склона концентрични кръгове. В крайна сметка слизаме до колите, преобличаме се и след кратко сбогуване разделяме групите и потегляме.

Станало е вече около 23:30. С Алекс умираме за сън. Мечтаем си за душ у Мартин и Паскал, а после за мекото и удобно клик-клак легло. И за секс даже не мислим. А това наистина означава, че вече сме много уморени. Оказва се, че няма да се прибираме, поне не при нашите домакини. Отиваме у Ерик, където планът е да вечеряме заедно и може би дори да купонясваме. Тези французи луди ли са?! Коце отново е разтревожен, защото не знае какво ще се яде. Подозира, че ще са остатъците от яденето у Ерик първата вечер – изгорели наденички и китайска оризена манджа. Твърдо е решил да си прави спагети. Яневи искат легло.

И така, у Ерик Коце се развихря, а аз и Алекс се гушкаме на дивана. Ерик ни казва, че Мартин и Паскал по някое време трябва да дойдат да ни вземат, но ние сме притеснени, защото не сме видели той да им се обажда. Оказва се, че имат уговорка – Ерик им е казал, че ще сме у тях някъде около 24 часа, така че те ще дойдат по това време. И те наистина се появяват. Коце в това време от нищо е направил страхотни спагети и въпреки че Алекс е декларирал, че не е гладен, уважава една доста солидна порция. Мартин и Паскал донасят огромна бъчонка с бира и едно … коте Котето е прекрасно, черно с малко бяло, и определено става талисман на експедицията. Ходили са с Фред да видят къщата, в която ще бъдем през следващите дни, и са намерили котето при дървата за горене. След леко раздвижване си тръгваме. Забравяме камерата и фотоапарата в буса, но по-важното е, че взимаме бърз душ и малко след 2 сутринта успяваме да си легнем.

07.08.06, понеделник

Денят е посветен на почивка, творческа предполагам. Уж трябва да спим, а с Алекс се събуждаме към 09:30. Закусваме с Мартин и Паскал, като Мартин изчезва за малко, но се връща скоро. Обсъждаме дали да отидем да тестваме Гренобълската Виа Ферата или не. Очевидно с Мартин не се разбираме много добре защото аз казвам, че искам да пробвам, въпреки че ще ми е за първи път, а тя е разбрала, че не желая да тествам този вид атракция. Паскал и Мартин се обаждат по телефона у Жаки и Жан-Луи, но до 11 часа никой не вдига телефона. Цялата препирня е за това, че Паскал иска да намери резервна част за буса и дори се е уговорил с негов роднина за това. Към 11:30 някой все пак отговаря, и се оказва, че Светльо още спи. Паскал обяснява чрез Мартин, че е възнамерявал да отидат със Светльо да проверят за част за буса, но за сега ще чакат да се събуди.

След въпроса на Мартин „Are U ready?“ и последващия вик „Actioooooon!“ тръгваме нанякъде, без да имаме ясна представа накъде. На вратата ни съобщават, че ще минем да вземем Ерик, Коце, Ду, Флориан, Фред, и ще ходим на Бастилията – кацналата на хълма над града стара крепост, като ще обядваме там. Мартин е напазарувала по време на краткото си изчезване. У Ерик отново заварваме разложение, но този път групичката успява да се събере пред колите относително експедитивно. Потегляме.

Поне тази част от крепостта, която успяваме да разгледаме, е средно интересна. Виждаме откъде са отбранявали подстъпа с оръдия, затворнически килии, подземен проход, съвременни туристически атракции. Най-интересно е да погледнем на Гренобъл отвисоко. Оказва се, че самият Гренобъл не е много голям. Заобиколен е обаче от много малки градчета, които се преливат в Гренобъл и едно в друго. Нещо като крайни квартали или предградия. Отвисоко ни показват къде живее Ерик, къде се намира виа фератата на Гренобъл, къде са атомните им лаборатории и ускорителя на частици … След това Фред изкарва две метални кутийки с бира и аз, Ду и Алекс заедно с него просто се … загубваме. Или другите се загубват. Зависи от гледната точка. Имайки пред вид, че Коце постоянно изчезва, защото снима като пощурял, ние просто спазваме традицията. С другите се откриваме на паркинга при колите. Когато идват при нас, разбираме, че са се върнали обратно по целия път да ни търсят. Е .. получава се и така по някога.

Малко под крепостта има удобна туристическа инфраструктура, под формата на площадка, дървени масички и пейки, които се оказват особено подходящи за обяд. Една тройка мургави, дългокоси и леко брадясали арабо-французи ни изглеждат накриво, когато се запътваме точно към тяхната маса. Но имайки пред вид, че са се излегнали на най-удобната маса и пейки, под най-хубавата сянка, и ние имаме повод да ги изгледаме накриво. Явно нашите погледи се оказват по-натоварени с вътрешна сила, или по-красноречиви, защото те просто се изнасят, а ние заемаме масата. Обядът е прост, но вкусен и питателен. Настроението е прекрасно. Много шеги, много смях, много хубави чувства. Та, хапваме, пийваме и разбираме, че ни чака събиране на багажа от Ерик, оттам минаване през дома на Мартин и Паскал. Трябва да натоварим всички заинтересовани лица и да се отправим към следващата точка от нашето френско пътешествие – градчето Васьо във Веркор, където ще пребиваваме в къщата на Паскал. Паскал и Мартин се обаждат за пореден път на Жаки и Жан-Луи, за да инициират търсене на резервна част за нашия бус, но затваряйки телефона ни казват само, че след като Светльо се е събудил, другите са си легнали. Така че сега отново всички спят.

Разбира се, получава се леко недоразбирателство, недоизчакване .. но все пак финишираме у Мартин и Паскал, прибираме необходимия багаж и тъкмо ще се товарим, Паскал тактично ни предлага да се изкъпем. Отново се замислям, дали не пахнем особено, но после се сещам, че е възможно в къщата да няма много възможности за къпане, още повече, че ще бъдем доста хора, и предложението следва чисто прагматична гледна точка. С Алекс се къпем наистина бързо. Но не достатъчно. Стоилов вече чака на вратата. Леко смръщен, но все пак готов за действие.

Товаренето на буса се оказва предизвикателство. Флориен казва, че гледката и дейността й напомнят на подготовката за тяхното пътуване до България, миналата година.

Около блока на Мартин и Паскал се навъртат дечица – две мулатчета, момиченце и момченце, и едно бяло момченце. Тъй като с Фред си говорим на английски, те явно се заинтересуват, кои сме и откъде сме. Фред обяснява търпеливо.

Когато тръгваме, разбираме, че другата група все пак някак си е успяла да потегли. Така че те са доста напред. Там пътуват: Жаки, Жан-Луи, Калина, Боби, Светльо, Таня и Камен.

В крайна сметка потегляме в следния състав: Ерик, Диана, Коце, аз – Татяна, Александър, Флориен, Фред, Мартин и Паскал-1. Шофира Ерик. Той е добър, но емоционален шофьор. За предпочитане е, когато Ерик шофира, човек по възможност да седи на предната седалка до него, здраво закопчан с колан, с вперен в пътя поглед и много кураж. Не знам дали споменах вече, но френските пътища в по-голямата си част са много тесни. Има планински участъци, където е забранено за камиони, а два буса е трудно или невъзможно да се разминат. В последствие Ерик ми обяснява, че пътищата са исторически и никой не е и помислил да ги разширява.

Та така – пътуваме си и е весело. Групичката вече е намерила общ език, котенцето, което все още не си е намерило името, доста разведрява обстановката, Мартин е емоционална, Ерик и Паскал – спокойни, Флориен по младежки импулсивна, Фред е себе си с голяма доза добро чувство за хумор и изразително лице.

Возим се, гледаме красоти, радваме се на френската архитектура, на френското слънце, на подстриганите храсти, окосените ливади по средата на нищото, на планините и тесните тунели, на тесните пътища и търпеливите френски шофьори. На една отбивка на пътя виждаме буса на другата групичка и спираме по един доста шантав начин до тях. Те тъкмо са посетили някаква пещера близо до пътя и сега се изнасят. Раздават се радостни викове и поздрави, другите се натоварват и потеглят, а Ерик спира нашия бус на мястото на техния. Пещерата, или по-скоро нейните привходни части, които отиваме да разгледаме, се оказва колектор на водите, които се просмукват през карста на цялото плато. След това водата се връща обратно горе, за да си я пият хората. Явно районът е като една голяма гъба, огромна отточна система. Пещерата е впечатляваща, разхождаме се малко и отново на буса. По пътя Ерик ни спира до интересно място – пред една селска църква е изложен голям сталагмит, който се използва като основа на кръст.

След известно време настигаме останалите. Жаки пуска нашия бус напред, а Паскал и Мартин навигират. В крайна сметка пристигаме пред голяма каменна къща, разположена в подножието на планинско възвишение с борова гора. Мястото е просто … вълшебно. А къщата е прекрасна. Нахлуваме като орда прабългари във вражи стан. Настава едно обикаляне, ах-кане и ох-кане… дори леки дрязги относно това кой къде ще спи. Александър успява да се пребори в дуел на волите с Таня Кръстева, която все още не ми е простила (не знам защо на мен, а не на него се сърди), че не й е отстъпил стаята, в която ще спим, докато сме тук.

Къщата е триетажна, като третият етаж е просторно таванско помещение. На първия етаж са разположени, както следва от входа: огромна трапезария с камина, кухня, баня, тоалетна, килер/ зимник, складово помещение, от което може да се излезе навън. На втория етаж се качваме по дървено стълбище, като от ляво на дясно са разположени нашата стая, стаята на Мартин и Паскал, голяма стая, в която част от хората спят на шалтета в чували и палатки. Оттам се качваме по стълба на таванския етаж, където са разпънати още палатки. В последствие се оказва, че това е и обиталището на поне една мишка. Или цяло семейство. Броят и полът им са неопределими. Някъде там има и химическа тоалетна, но аз честно казано не съм опирала до нея, така че не знам къде точно е позиционирана. Къщата отвътре е дървена, като си има доста пролуки, всяка стъпка и дума се чуват. Но е прекрасна. Свързана е с друга къща, която принадлежи на чичото на Паскал, и в момента е дадена под наем. От време на време чуваме наемателите, но до сега не съм ги видяла.

Още същата вечер се скарваме. Ние българите. Аз имам голяма доза вина за това. Може би съм най-притеснена от проблемите с буса или поне най-откровена, затова запитвам Боби и Светльо какво възнамеряват да правят с ремонта на дебитомера. Обяснявам им, че Паскал ги е чакал половин ден, за да ги води да търсят резервна част. Петимата, които пребиваваха у Жаки и Жан-Луи, решават, че аз имам пред вид, че вместо да вършат работа, спят. Възможно е наистина да искам да обвиня някого за нещо, макар и несъзнателно. Разбира се, не за това, че проспиват времето за решаване на проблема. Ако някой трябва да бъде обвиняван за нещо, това е на първо място Светльо, който ни натовари на счупения си бус. Може би не бих се чувствала толкова отчаяна и изнервена от проблемите по пристигането, ако Светльо беше в неведение за дефектите по буса. Но се оказа, че той е знаел за проблемите по газовата уредба, че се събира газ, че гърми и така нататък. Едно е това да ти се случи в и около София – винаги има някой познат да помогне. В нашата ситуация имахме много по-подходящи варианти за пътуване, поне според мен. И ако бях имала представа, че бусът освен неудобен, ще е и технически неизправен, просто нямаше да пътувам с него. Така че – да, наистина ми се искаше някой най-сетне да поеме отговорност, въпреки че никога не съм искала да вменявам вина.

Това е една от първите яростни караници, в които участвам. По време на пътуването основният дразнител е Диана. И тя като мен тръгна на път с пълната вътрешна убеденост, че бусът като техническо решение е грешка. А и да пътуваме 9 човека натъпкани като сардини – също. В едно с личните й проблеми, неприязънта между нея и Светльо, доведе до множество неприятни скандали по време на пътуването. Но след като пристигаме Диана твърдо заявява, че на връщане ще си купи билет за автобус. Калина, Пъпешите и Светльо изглежда се успокояват и я оставят за известно време на мира. След като обаче се скарваме в къщата във Васьо по този глупав начин, въпросната групичка взима на мушката мен. Не предполагам тогава, колко трудни дни ме чакат занапред. В последствие си давам сметка, че тяхното напрежение сигурно е било не по-малко от моето, и са имали нужда от отдушник за стреса. Мен.

Французите ни уведомяват, че за другия ден са планирани две пещери – едната Scialet des Ancients (-200 м) – по-трудна и не толкова красива, другата Grotte du Michelies около -100 м – по-лесна и много красива. Групираме се на две най-вече според възможността ни да станем по-рано или по-късно. Ранобудните – аз, Алекс, Ду, Коце, Мартин, Паскал, Ерик и Флориен ще ходим в трудната. Останалите в лесната. Мартин определено предпочита да се движи с мен и Алекс – най-вече защото ставаме рано, подготвяме се експедитивно, не спим много, не се туткаме и не хленчим. И ние си я харесваме почти по същите причини. Тъй като вече е доста късно, хапваме каквото е останало от предишните дни и си лягаме.

08.08.06, вторник

Ставаме в 08:30. По принцип такава ни е уговорката с Мартин. Изненадващото е, че аз и Алекс ставаме преди всички. Измиваме се, Алекс пуска кафе, аз вадя нещица за закуска. Мартин и Паскал се появяват десетина минути след нас. Мартин пали печката в кухнята и става приятно топло. Почти сме приключили със закуската, когато в кухнята влиза Коце, а след това Светльо и Ду. След тях пристига и вечно усмихнатата Флориен. Ерик идва с леко отнесеното изражение на човек, който е свикнал да си ляга късно, но и да става също толкова късно. Въпреки всичко – относително бързо се приготвяме. В края на процеса на екипиране започват да се излюпват и останалите българи, и французи. Настава лека бърканица в кухнята, защото тя не е достатъчно голяма да поеме 17 човека. По план трябва да потеглим към 10 часа, но все пак се появява факторът закъснение и тръгваме към 10:20. Мисля, че не е чак толкова зле. В последния момент, Светльо разбира, че и Ду ще влиза в тази пещера и се отказва да ни придружава.

Пътуваме около половин час, като спираме в подножието на красиви широки ски писти. След това около половин час ходим нагоре по леко баирче, като пощипваме малинки и ягодки около пътя. Пещерата се намира в на около 300-400 метра в гората. Екипираме се и влизаме към 11:50. В общи линии – 12 часът се оказва постоянното време за проникване на нашата група. Излизаме от пещерата към 20:30 часа.

Името на дупката е Scialet des Ancients (-200, river) – Пещерата на древните. Идва оттам, че хората, които са я открили и започнали да изследват първоначално, вече са били стари, когато тя е била изследвана до края.

В началото са отвесите. Екипира и води Паскал. След отвесната част следва ходене, един 100-метров меандър, тесноват поне за мен, изключително „закачлив“. Тъй като има отвеси и след входната част, си вървим с екипировката. Тя обаче проявява тенденция към закачане, заклинване, завързване .. абе каквото ви дойде наум. В комбинация с Арианата, която постоянно ми се бута под дупето, а в най-тесните части просто ме спира като котва, придвижването през меандърчето си е отявлен гърч. Добре, че не носим прониквачки. Алекс много не обича теснотии, Коце също мрази да се гъне, май от българите единствено Ду се движи свободно.  След това отново ходене, отвесчета, класика, меандърче, сифонче за разглеждане … абе в дупката има къде да се ходи и какво да се види. Има и красиви неща за гледане. Основното удоволствие от пещерата идва от нейната разнообразност и лек спортен дух.

На обратно французите слагат крачните самохвати, и просто ме издухват по отвесите. Но тъй като ми е първа пещера след ден за почивка, и аз не им се давам. Коце също си джитка с крачния, Ду е в добра форма, Алекс е потискащо методичен и експедитивен, така че излизаме в компактна и бърза групичка. Ерик и Паскал дезикипират.

Извън пещерата е захладняло, духа доста силен вятър и след като излизаме си зъзнем. Така че тръгваме доста бързичко надолу към буса. През цялото време обсъждаме с Мартин и Флориен какво точно бихме искали да ядем в момента. На мен ужасно ми се прияжда супа. Почти постоянно ядем някакви сухотии, стомахът ми е в ужасно състояние, студено ми е и искам нещо течно и горещо да се стече по храносмилателния ми тракт. Твърдо решавам, че ще правя супа.

Ерик и Паскал изостават доста назад, което си е направо грешка, защото ключът за буса е скрит някъде, но само Ерик знае къде. Знаем, че е под характерно дърво … в гората. Алекс и Флориен се опитват да го намерят, но без успех. В крайна сметка Ерик пристига, преобличаме се, натоварваме се шумно и весело и потегляме на обратно.

В къщата вече заварваме другата група, която предоволно описва красивата пещера, в която са били.

Следва поредната простотия или а ла Булгар, или съвсем по женски, а може би типично по Пъпешовски. Аз съм намръзнала. Ужасно ми е студено. Влизам кухнята и питам Таня Кръстева дали има топла вода, и получавам отговор, че няма грам топла вода, даже напротив – студена е, защото Жаки и Калина са се изкъпали и са свършили всичката. Тъй като съм много мръсна от пълзенето и завирането в теснотиите, решавам да се измия със студена вода. Влизам в банята, и тъкмо пускам водата, когато Кръстева пристига на вратата и пита, защо съм я изпреварила. Изненадана, отговарям, че не съм знаела, че има намерение да се къпе, при положение, че според нея самата няма и грам топла вода. Тя недоволства ужасно. Аз доволствам, защото след като пускам душа, установявам, че има огромно количество гореща вода и просто съм ударила джак-пота. Явно Таня ме е излъгала. Много глупаво. И много вбесяващо. И напълно неразбираемо. Защо???

Излизам от банята и решавам, че е време за супата. С Мартин обсъждахме с остатъците от пилешкото месо от банкета на кмета да направим пилешка супа, но се оказва, че месото е свършило. Аз обаче искам нещо течно и топло. Ще си направя зеленчукова супа. Калина нещо недоразбира от емоционалния ни начин на разговор с Мартин и отново се сдърпваме. Писва ми да се карам вечно с някого. Забивам нос в зеленчуците и си правя супата. Докато тя ври, помагам на французите със салатата и другите приготовления. Супичката става мечта. Дори и тези, които се заяждаха с мен, ядат и ах-кат.

Чува се слух, че е пристигнал Силвер, но аз поне не го виждам никъде. После се разбира, че е отишъл да спи. Така че ще го видя утре.

Отново си лягаме късно – след полунощ. Това започва да става тенденция – късно лягане, относително ранно ставане. Определено започва да се натрупва умора. Проблемът е, че дори да си легнеш рано, не можеш да заспиш, защото останалите шумят, тропат, говорят, скърцат подове, врати се хлопат .. абе някакъв ужас, някакъв ад. За другия ден е планирана виа ферата и след това лека, хоризонтална пещера.

09.08.06, сряда

Ставаме отново към 08:30. В кухнята заварваме ново лице – Морис, много симпатичен и общителен млад французин, който не е от клуба на Ла Тронч. По-късно се появява и Силвер. Миналата година определено не успях да общувам повече с него, но с течение на времето ще установя, че Силвер е много интелигентен с изтънчено чувство за хумор и богата обща култура.

Закусваме и се подготвяме за виа фератата на име Via Ferrata de Chironne. Трябва да си вземем седалките, каските и евентуално душегубките. Специални динамични амортизиращи ремъци ще получим от французите. На виа ферата отиваме Ерик, Флориен, Фред, Морис, Алекс, аз и Силвер.

Пътуваме около половин час и веднага след като преминаваме един тунел спираме на паркинг, на който почти няма места. Флориен обяснява, че тунелът е границата между Северна и Южна Франция. Отсамната – северната страна – била по-студена и облачна, а другата – южната – по-слънчева и топла. И факт – когато преминаваме тунела, слънцето свети, птичките пеят, пчеличките жужат, а вятърът ни брули от всякъде. Зарязваме буса и поемаме по пътечката към прословутата виа ферата. В началото има информационно табло, на което е изрисувано нагледно как трябва да се ползва оборудването, какво трябва и не трябва да се прави, а също така са описани степените на трудност на различните участъци. Аз, разбира се, не обръщам внимание на трудността. Затова пропускам и факта, че има част която е тре дификъль, а именно прекрасен надвес, който в последствие ще ме озори и физически, и психически. В крайна сметка се справям, но с цената на много синини, много оплаквания, много дзен будизъм и голяма доза чувство за хумор. Като за първи път приключението „виа ферата” ми харесва. Разбира се, ако ме бяхте питали по средата на надвеса, когато се бях вкопчила в хватките с отчаяната решителност на удавник, щях да отрека изобщо факта, че приключението ми допада. Но след като се успокоявам, решавам, че това е един прекрасен начин хора, които нямат никакъв допир с катерачеството и екстремните спортове изобщо, да придобит представа какво са височини, основни умения и похвати за придвижване по скала със относително специализирани уреди. Има и снимки, така че ще направя препратка към тях, за да погледате и да се порадвате. Но си заслужава. Може би дори си струва да си направим такава в къщи. Не знам дали ще се получи така цивилизовано, а и определено мястото е много красиво и правилно подбрано, но поне ще е по-наблизо – в България.

Когато изтощени, но доволни, слизаме до буса пред къщата на Паскал, всички в общи линии се гъбаркат с мен. Но поне обещават, че ще разкажат едва след вечеря за моя срам.

Завръщайки се от виа фератата установяваме, че останалите липсват. Таня, Камен, Боби, Жаки и Жан-Луи са на пещера някъде по платото – Grotte du Berges (The Sheppeis Cave). Паскал е отишъл с тях само за разходката. По план след обед ние трябва да правим някаква лека хоризонтална пещера. Обаче тъй като никой от французите не подема инициатива, ние с Алекс се оттегляме за кратка почивка в хоризонтално положение. По някое време на вратата дискретно се почуква и Фло подава глава – очевидно иска да знае дали имаме ищах да ходим на дупка. Ние тотално я изненадваме като заявяваме, че „да, разбира се, веднага ще се приготвим“. Главичката на Фло изчезва. Но само за малко. Докато се обличаме се появява отново, заявявайки, че никой всъщност не знае къде се намира хоризонталната пещера, но ако искаме можем да посетим Мишелие, която е -100 с многото красоти в нея, които бяха възхитили останалите. Отново я изненадваме, отговаряйки, че сме съгласни и на отвеси и на каквато пещера предложат. Приготвяме се за десетина минути и вече ги чакаме пред къщата. Групичката се оформя по следния начин: Флориен, Ерик, Морис, Силвер, аз и Алекс.

Мартин ще ни заведе до пещерата. Никой не си дава труд да прочете описанието – от французите имам пред вид. Ерик и Мартин спорят относно отвесите и необходимото оборудване, като Ерик се спира на някакъв компромисен вариант въжета и закрепвания. По пътя Мартин ме пита, къде е Светльо. Доколкото знам, той спи в къщата. Коце изглежда също спи, а Диана е изчезнала (след малко ще стигнем до Диана и Калина, които седят на слънце на пътя и си приказват). Мартин прави следния коментар: „Някои хора много спят. Защо са си дали труд да минат хиляди километри, за да спят. Не можеха ли да си спят в България?”. Нейното изказване ме притеснява. Вярно е, че всички сме на тази експедиция, защото сме го заслужили, защото сме помагали да посрещнем и развеждаме французите предишната година в България, защото сме пещерняци и имаме желание да ходим по пещери. Но дори французите усещат, че на част от групата българи духът им е нисък. Не искам да направим лошо впечатление, което в последствие да резултира и върху други, които биха искали да дойдат във Франция. Обещавам си, че поне що се отнася до мен, ще се представя в най-добрата си пещерняшка светлина.

Не съм сигурна за точното време на проникване, но правим  поне 6-часова дупка. Ерик оставя Флориен да екипира, което от гледна точка на нейното обучение сигурно е било добре, но забави доста проникването. Чакаме доста. А иначе – това, което виждам като начин на екипиране направо ме отчайва. Неподредени възли, грозни осмици с огромни уши, натоварения край не е на мястото си, никакви кореми … абе, няма какво да си говорим. След няколкото отвеса, в които единственото впечатляващо са кремъчните конкреции, които стърчат от стените и всъщност са си доста хубави, следва малко ходене в кална галерия и после – красоти и красоти. Прекрасни и чисти образувания. Наистина чудесна пещера. За да си запазят образуванията, хората са си опънали лента, сиреч – не преминавай. Послушахме ги. Излизаме след 21:00 часа, като доста чакаме Флориен, която разекипира. Мадамата може и да е бавна, но поне си измъква сама прониквачката с въжето. Навън ние вече си замръзваме във формата на шушулки.

Когато се връщаме в къщата останалите вече са изяли голяма част от храната. Ние довършваме другата. По мои спомени отново се скарваме за нещо, но вече не помня за какво. За пореден път си лягаме късно, заспиваме още по-късно. Нищо друго не ми се натрупва така изтощително, като недоспиването. За другия ден се планира да се разделим на традиционните две групи и да влизаме във водна пещера. Първата група – Ерик, Алекс, Светльо, Коце, Морис, Фред и Силвер ще да проникват и след сухите части и ще си поплуват в рекичката с неопрени. Паскал-1 дава своя неопрен на Алекс, като се оказа, че гаджето може да го ползва с много труд и мъка, понеже „малко” е понапълнял.  Тъй като вече съм се оказала леко и не чак толкова леко неразположена, много, ама много се чудя и по-скоро нямам желание да се кисна в ледената вода няколко часа. В моето положение това е меко казано лудост – няма санитарен материал, който да издържи над 4-часово киснене във вода. А и ледени води в този момент са направо неразумен избор. Говоря с Боби и той разбира затруднението ми, като се съгласява, че просто няма смисъл да се тормозя.

За моя най-голяма изненада Таня Кръстева идва при мен след разговора с Боби с въпроса, нямам ли желание да си поплувам в прохладните пещерни води. Отговарям, че по-скоро не. А защо?- пита тя. Би било добре да си поплувам, според нея, че иначе тяхната група – туристическата – ще стане много голяма и няма да се събере в буса. Аз отварям очи като палачинки, но се въздържам от остри коментари и тактично обяснявам, че освен, че винаги се разболявам като се кисна в студена вода, все пак съм и в неподходящия период от месеца за такива геройства. На тази моя реплика Кръстева дупликира следното – ако не ми стигали тампоните, щяла да ми даде допълнително само и само да вляза. Натъртвам, че каквото и да използвам, няма как да сменям санитарните материали по средата на реката облечена с неопрен, в компанията на група мъже. Кръстева настоява да си променя решението, защото иначе някой от тях трябва или да остане в къщата или да отиде да поплува с екстремистката група. Аз лично не виждам проблем в това да остана за сухата част, тъй като дори и Боби да трябва да присъства на планирания пазар на инвентар в Експе, Пъпеша определено може да нахлузи неопрена, който си е взел от България и да се поплацика в пещерата.

Става ми много неприятно. Кръстева се държи грозно и егоистично, и на мен разговорът и нейната компания ми опротивяват. Няма логична и разумна причина да се съглася с нейната идиотска идея, освен тази, че изобщо вече не ми се иска да съм в нейната прониквачна група. Решавам, че очевидно болката на дамата е голяма, а моята не чак толкова, и се жертвам – включвам се в екстремистката група прониквачи. Със страх и много задни мисли, но … дава ли ми сърце да затрудня туристическата група, като им бъда в тежест?

„Сухата” група планира ходене в Експе за пазарене на инвентар и после посещение на същата пещера до мокрите части, обяд в пещерата и после излизане.

10.08.06, четвъртък

Ставаме от сън както обикновено в 08:30. Екстремистката група се приготвя доста бързо, забележително бързо. Може би защото в нея сме все делови и разумни хора. Попътуваме си с буса, спираме на туристически паркинг, преобличаме се с подгащеризонните екипи, помъкваме неопрените и джаджите, и се запътваме бодро по пътечката към пещерата редом с туристите. Освен неопрените и личната екипировка, носим една малко по-истинска лодка, една детска, но все пак три-камерна, въже, храна, състояща се от забъркана салата с макарони, риба тон, лук, краставици, домати, сирене и каквото още дойде, както и останалите от предишната вечер наденички на скара. Управителят на туристическите пещери в района не разрешава да се разхождаме пред туристите „в пълно бойно снаряжение”, за да не стреснем посетителите – да не си помислят, че всеки, който влиза в пещерите, излиза кален като нас. Подминаваме входа на туристическата Грот де ла Коранчес и влизаме в нашата – Grotte de Gornier (+680 m). Проникваме около 11:30 – 11:45, а излизаме към 20:30 – първите, 21:00 – последните. За съжаление оставям фотоапарата си навън, а Алекс взима камерата. Не знаем, че пещерата е много обемна и камерата няма да може да хване почти нищо от красотата й. Що се отнася до водната част – Алекс се постара, но пръсна вода върху лещата на обектива и камерата спря да фокусира, което направи невъзможно ползването й. Коце и Светльо правят доста снимки, някои от които може би стават за гледане, но Коце все още не ще да ги дава. И така, за пещерата ….

Първоначално с лодка се преминава доста дълбоко езеро, като французите са си донесли въженце, така че след като минават първите двама, лодката просто се придърпва с въженцето насам-натам. Втората лодка, детската, служи като спасителна, и всъщност наистина ни „спасява” в последствие. Веднага след излизане от езерото следва качване от около  3 метра, след което се минава парапет. В общи линии пещерата се прави на парапети, ходене, плуване, може би един два истински отвеса. Сухата част представлява огромна блокажна галерия, с невероятен обем. Над себе си имаме поне 15 метра височина, от двете си страни също около толкова. Колкото и грозна и скучна да е галерията в основната си част, на места има скупчени прекрасни и мноооого големи натечни образувания. Бели и искрящи. Къде ми е фотоапаратът!!!!!!!!! Колкото повече навлизаме към мократа част, толкова по-начесто се виждат красоти – сталагмити, прозрачни цевични сталактити – огромни при това, красиви драперии, огромни натеци, синтрови езерца … След около 2 километра вървене започват входовете към мократа част, които според Ерик били четири. Ние влизаме през втория, защото няма нужда да се ползва въже.

Преди това обаче яко си похапваме, като тайминга за спиране, ядене и обличане на неопрените е перфектен. След яденето започва едно яко пъшкане, което съпровожда опитите да се наврем в неопрените. Мъченията дават резултат. Благодаря ти Дака, че ми предостави своя неопрен и така имам шанс да се забавлявам повече!

След едно промушване през объркан блокаж стигаме до реката. Какво да кажа – голям меандър, много висока галерия, много красива подземна река. Според французите – призната за една от най-красивите във Франция. Изумрудена вода, студена и чиста. Синтрови езерца, водопадчета, парапетчета, каминки, класика в спелеологията … След близо 3 часа ходене Ерик казва, че след около 15 минути, максимум половин час, ще стигне до много висока каскада. Ако не ни е студено и имаме желание, ще я качим и ще продължим. Ако ли не – се връщаме. Аз предупреждавам, че тъй като на мен по принцип бързо ми става студено, най-вероятно ще се върнем, щом като стигнем каскадата. Французите мило казват, че няма проблеми.

И така – започна се първо с шляпане във водата, после поредица парапети, класика, вървене във вода до кръста, парапети, качване по водопадчета … Морис плува почти през цялото време. Аз (въпреки че се старая да се опазя максимално суха) поради факта, че не разполагам с достатъчно дълги крайници, се налага да се изкъпя. След като първия път се накисвам до ушите, вече все по-малко ми прави впечатление плуването. Много е забавлително и не чак толкова студено, колкото се опасявах.

След 30 мин следа от каскадата няма. След 45 мин питаме Ерик дали все пак не сме я подминали, на което той отговаря, че предполага, че каскадата е близо, но все пак със сигурност е пред, а не зад нас. И наистина, след десетина минути я достигаме. Е каскадата е наистина висока – 12 метра, и впечатляваща. Единствено Светльо се престрашава или поне не го домързява да се изкачи по нея. Аз вече леко зъзна, така че изчакваме Светльо да слезе, Коце да поснима и потегляме на обратно.

Когато достигаме езерото на входа се оказва, че някой ни е отвързал въжето на основната лодка и я е закарал на входа на пещерата, а освен това е изпуснал въздуха на помощната. Кофти номер! Въпреки всичко не се налага да се обличат неопрените наново. Ерик напомпва малката лодка и с нейна помощ докара голямата. Излизаме успешно. Аз лично съм много доволна. Пещерата е интересна, разнообразна, красива и за мен си е персонално постижение да успявам да спазвам нормално темпо без да хипотермясам.

Само лека вметка – количеството използвани санитарни материали не води до качество на резултата. Натрупването е напразно.

Когато се качваме на буса Ерик каза, че е получил смс от Мартин, според който втората група не е ходила на пещера. Позабавили се доста в къщата тоест потеглили са на обед!, отишли в обедната почивка на Експе, чакали 2 часа да отворят, напазарили и се върнали.

Когато се прибираме в къщата, някъде към 22:45 – 23 часа, втората група вече се е нахранила. Има леща. Отново нещо не се доразбираме с Таня Кръстева. Аз съм въодушевена от пещерата и от перспективата от Експе да съм се сдобила с крачен самохват и протриващ карабинер Хенди. Ето защо ентусиазирано разпитвам, дали са успели да купят всичко. Кръстева заявява, че е трябва да благодаря за това, че са свършили полезна работа, докато аз съм си гледала кефа в пещерата. Побеснявам. Нямах никакво желание и намерение да кисна в студената вода до ушите точно в най-неприятния за една жена момент от месеца. Колкото и да е красива, пещерата си е трудна и студена, проникването – продължително. Чак гледане на кеф! Чак благодарности! Всички позитивни емоции се трансформират като с магическа пръчка в негативни. Усещам, че съм готова да се бия, затова излизам от столовата, затварям вратата на кухнята и единствено в компанията на неразбиращите български французи се отпускам да напсувам Кръстева, както заслужава. Французите наистина не разбират думите ми, но от банята, която е отделена само с дъсчена преграда от кухнята, изскача Пъпеша, който току-що ме е чул да наричам съпругата му „Тъпа путка!”. Предполагам, че побеснява с основание. Защитава си жената. Не го интересува, че тя се е държала точно като тъпа идиотка. Камен оцъкля поглед, избива му пяна на устата и  на свой ред ме напада, крещейки всичко гадно, което му идва наум. На мен вече ми призлява. За пореден път скандал, отново съм в центъра му и то след повече от 12 часова напрегната активност. Виновна или не отнасям виковете на всички. Дори Боби ме напада, заявявайки, че прекалено много съм се напъвала, доказвала и правила на велика пещернячка. Дори със своя ентусиазъм съм пречела на тях да намалят темпото и да си почиват повече. Алогизмът на изказването ме стресира допълнително. Обяснявам ме най-подробно, защо се е наложило да вляза в мократа част на пещерата, на което той отговаря, че грешката е моя, и че не е трябвало да се водя по ума на Кръстева. Сигурно е прав. Сигурно грешката е в мен. Щом все съм в центъра на проблемите, значи моето присъствие е причината да се разразяват скандали. На границата на силите си съм, и най-вече – пред нервен срив. Не искам и французи, и българи да стават свидетели на по нататъшни грозни сцени, затова просто решавам да си легна гладна. Не заспивам, а плача истерично от нерви и умора. Калина ми носи глетава леща, което така и не изяждам, но пък успяваме да си поговорим, което много ми помага. Не, че успяваме да се разберем или да установим, къде точно е проблемът. Бидейки бременна, Калина е решила да развие и следва философията на позитивното мислене. За нея единствения проблем е негативизмът. За мен – това,  че ми е писнало да съм черната овца. Както казва Айнщайн, за да си част от стадото, първо трябва да си овца. Аз не желая да съм овца и не държа да съм част от стадото. Щом не мога да намеря общ език с моите български „приятели” ще наблегна на това, за което съм дошла – пещерите и комуникацията с французите. Изобщо не приемам за правилна нападката на Боби, че едва ли не се напъвам и напрягам да се доказвам. Вече съм установила, че посетените до сега пещери изобщо не представляват особен проблем за мен. Сигурна съм, че с изключение на Калина и семейство Кръстеви, за никой друг от българите пещерите до сега не са трудни. Значи Боби иска да свали спортното ниво на експедицията заради Калина, което е разбираемо. Пъпешите са си зле още от България. Но това си е техен проблем. От тук нататък спирам да мисля за нас – българите като група, и започвам да се стремя на мен и Алекс да ни е добре. След това просто заспивам. Поредното късно лягане. И то придружено от много нерви. Сънувам кошмари и честно казано съм много нещастна.

11.08.06 петък

Ден за почивка. Трагичното е, че не може да се спи до късно, защото все някой става, говори, тропа … Мисля, че се излюпвам към 9:00. Алекс се надига малко след това. Закуска, чуденка какво ще се прави днес, въпреки че аз вече имам планове за седене на слънце, нищонеправене, писане на компа и тотално разпускане. Оказва се, че се подготвя група за виа фератата, на която част от българите и французите не успяха да отидат. Алекс предлага, аз приемам и хоп – отново съм на буса на път за мъчителното висене и преборването на страха от височини. Но в общи линии, ще бъде полезно да отидем, защото след активно физическо натоварване, пълното отпускане на мускулите не е много добър вариант. В групата сме аз, Алекс, Жаки, Калина, Паскал-1, Боби, Таня, Камен. Жан-Луи ни придружава до Васьо, а Светльо идва, за да се поразходи в околностите на виа фератата и да пощрака с фотоапарата.

Този път аз, Алекс и Калина не минаваме през надвеса, най-вече за да не натоварваме Калина, моето дясно рамо (което извадих първо в Дан де Крол, а след това още два пъти), моите два лакътя, както и лакътя на Алекс. Така че, по-лежерно и кротко. Този път е  по-приятно.

След като се прибираме и обядваме, мъжката част от българската група игра на петанг с бира, аз и Алекс поспиваме малко, дописвам част от дневника си на лап топа, опитвайки се да хвана остатъците от следобедното слънце, което бяга много бързо. Пристигат Доминик и Жулиен – гаджето на Флориен, и започва мъчението с организирането на Гуфур Берже. Няма да описвам всички подробности от организационната бъркотия. И българи, и французи си променят желанията и плановете на всеки пет минути. Боби на всеки 10 минути ме пита искам ли да съм в екстремната група, явно с надеждата, че следващия път може да отговоря с „Не!”. Светльо заявява, че аз само ще го бавя, затова настоява да се откажа да влизам с него.  Въпреки, че е опитен пещерняк, изобщо не се сеща, че може просто да сме в различни групи. Диана също изявява желание да стигне до максималната планирана дълбочина, на което Светльо отговаря с тотален отказ да влезе с нея. Аз правя предложение просто да се разделим на две групи като Светльо е в едната, а аз и Диана – в другата. В това време Коце идва и на ушенце ме моли да се откажа да прониквам с бързата група. Защо? Ами защото, ако аз съм се откажела може би и Диана щяла се откаже, в противен случай Светло нямало да влезе, а може би и той самият – Константин, ще се откаже. Възмутена съм! Всеки ме подхвърля насам натам като играчка. Единствено Алекс и французите се съобразяват с моите желания, а те са простички – да вляза до мижавите – 500, от които само 250 са отвеси, в пещера, която сигурно няма да имам възможност да посетя в близките години, а може би и никога повече!!! Имайки пред вид, че точно преди да заминем за Франция направихме Ямата на Кипилово с нейните 350 метра отвеси и никой не ме е чакал и никого не съм бавила, осъзнавам, че в този случай причината не съм аз. Някакви криворазбрани лични проблеми излизат наяве, но определено не съм длъжна да се съобразявам с тях. Затова призовавам волята си, здравия разум и Алекс, който прагматично решава проблема. В крайна сметка, пропускайки глупавите подробности относно това кой с кого не се понася, кой ще бави групата, кой може да поддържа добро темпо, кой е силен и кой слаб … стигаме до следното групиране от наша страна:

-         екипираща група – Александър, Ду, аз, Ерик

-         разекипираща група – Коце, Светльо и който иска от французите.

Останалите българи и всички желаещи французи ще се разходят като туристи.

Планира се да се стигне до -500, да се пуснат 250 метра отвеси и след това още 250 метра денивилация на класика. Туристическата група ще мине отвесите и след това -колкото може. Лягам си с мисълта, че утре е моето голямо изпитание. Толкова противоречиви неща чух за пещерата, толкова ме наплашиха, демотивираха, отказваха, придумваха, дори забравяха за мен, че си мисля, че наистина има защо да се плаша. Единствено Александър вярва в мен.

Жан-Луи и Ерик ни изкомандват да се приготви цялата екипировка за ГуфурБерже още от вечерта и да се подреди в бусовете. Ние с Алекс чинно се подчиняваме. Алекс ми купи от Експе нов протриващ карабинер, нов майон и крачен самохват. Протриващият карабинер си е изгъзица, макар и много удобна. Майонът се оказва необходимост, защото по необясним начин съм изкривила последния, а той при това си беше нов. Крачния самохват … в общи линии го поисках от глезотия. Най-странното е, че фактът, че го получих, издразни Таня Кръстева максимално. Очевидно не може да си представи, с какво съм заслужила такъв скъп подарък. Много се надявам в пещерата да мога да го използвам и да бъда малко по-бърза по отвесите нагоре, за да не бавя останалите от групата. Не се притеснявам, че Алекс, Ду или Ерик ще ми направят забележка. Знам обаче колко е неприятно да мръзнеш, чакайки някой туткав.

Вечерта французите ни изненадват приятно с фондю – топят се поне три вида сирена с бяло вино и се ядат с хапки, набучени на специални вилички. След това са приготвили говеждо задушено месо с моркови. Месото е от родителите на Паскал. Всичко е много вкусно. Пия много вино и се забавлявам прекрасно. С никого не се скарвам. Благодаря ти, Господи!

12.08.2006, събота

Цяла нощ почти не съм спала. Първо, когато си легнахме, всички останали бяха будни и вдигаха невъобразим шум. Стаята, в която спим, е на такова място, че всичко се чува отвсякъде – чуваме говорещите, тропащите и хъркащите на горния етаж, съседите на нашия, както и всичко, което става на първия етаж – в трапезария, кухня, баня, тоалетна … разбираме и всяка дума, която се разменя навън около къщата. Шумът ме мъчи около два часа след като си лягаме. После започва болката. Фондю-то, което французите направиха за вечеря, е много вкусна, но ужасно тежка храна. Стомахът и черния дроб ме болят цяла нощ. Едновременно с това ме боли и целия гръбначен стълб. По никакъв друг начин не мога да легна, без да ме боли, освен по гръб, а аз по гръб не мога да спя. През цялото време си повтарям, че за ГуфурБерже трябва да съм си отпочинала, трябва да събера сили .. и какво, не мога да мигна! По някое време през нощта навън се чува шум – изсипва се пороен дъжд. Колкото и да ме мъчат болежките, се сещам, че Жан-Луи и Ерик казаха, че когато вали е опасно да се влиза в пещерата, защото дъждът се изсипва в последните няколко отвеса. Заболява ме повече при мисълта, че толкова време се навивам да вляза точно в тази пещера, отстоях си това решение пред всички, които по една или друга причина ме разубеждаваха, а сега заради скапаното време … Дъждът изпира за втори път прането ми навън. Флориен и Жулиен с крясъци се прибират под стряхата,- младите влюбени гълъбчета бяха спали някъде по поляните, и дъждът се беше изсипал върху тях. Изчаквам всичко да утихне и продължавам да се мъча в болка и мисли. Някъде към 3:30 – 4:00 болката в стомаха и черния дроб понамалява, намествам гърба някак си и задрямвам.

Телефонът на Алекс ни събужда в 07:45. Да ми се събират 4 часа сън, като освен това и Алекс бях притеснявала доста. Въпреки всичко ставаме и се приготвяме набързо.

Когато слизаме в кухнята сме едни от първите. Ето защо и първи научаваме, че няма да влезем в ГуфурБерже заради лошото време. Жан-Луи е много разочарован. Аз също. По дяволите!

Закусваме унило. Настроението е под нулата. След закуска отиваме на пазар в съседното градче. Нищо интересно, много неща за хапване, сирена, салами, глезотии. Напича слънце. Потискащо. За разлика от времето при нас обаче, се оказва че в района на ГуфурБерже вали пороен дъжд, а 300 метра по-нависоко дори сняг.

На връщане минаваме през една съседна ферма и Мартин купува козе сирене. Подпитвам я дали след дъжда ще има гъби и от дума на дума слизаме от буса и събираме една голяма торба с полски печурки. Когато се връщаме в къщата се оказва, че останалите българи са се натръшкали да спят. Сядаме да обядваме със салатата, която беше приготвена за ГуфурБерже и остатъците от говеждото. В столовата сме аз, Алекс, Светльо, Боби, Ду и Коце. Към края на обяда се появява Калина, после Таня и Камен. Таня иска отчет поред от всички, защо никой не я е уведомил, че обядваме. Не сме ли знаели, че за тях не оставало достатъчно ядене. След като никой от останалите не й обръща внимание, решава, че от мен трябва да иска крайната сметка. Аз обаче се разговарям с Фред и тотално игнорирам поредния опит на Кръстева да се заяжда. Не желая вече да се връзвам на въдицата и да ставам кошче за душевните й отпадъци и излишни негативни емоции. Да не е спала. Един остава гладен, друг – недоспал. Всеки с болката си.

Веднага след обед се организираме и с двата буса отиваме в пещера, която дълго време така и не разбрах, как се казва. Почти на края на експедицията Ерик ми написа имената на някои от пещерите и така разбрах, че тази се казва Grotte de Chasilian, денивилация -160 м. Никой от французите не е ходил в нея, с изключение на Ерик. Според гидовника има отвеси, хоризонтална част и е красива, но информацията се оказва достоверна само за първите две неща.

Ще разкажа накратко, защото не е много интересно. Проникваме към 14 часа, като първи е Ерик, екипирайки грозно отвесите. В един момент Ерик просто изчезва. След него се движат Жулиен, аз, Алекс и Ду, после Мартин и който свари. Аз, Алекс и Ду тръгваме на разходка из пещерата в търсене на красотите, които са ни обещани. Намираме само хоризонталната част, меандър, кално гьолче, доста лизготии и една две белоти, които обаче не впечатляват особено. Откриваме и два отвеса, като силно се усъмняваме, че Ерик е тръгнал да пуска на класика единия. На връщане засичаме Мартин, Светльо, Калина, Таня и Камен, които следват нашите стъпки. Черпим ги с вафли, при което Таня ни обвинява, че сме изяли пълна кутия с вафли от общите. Пропускаме поредната глупост покрай ушите си, оставяме ги на собствената им съдба и си се връщаме обратно. Някъде към началото на пещерата срещаме Паскал-1. Обясняваме му къде е Мартин и продължаваме. По отвесите нагоре пробвам крачния самохват. Установявам твърдо и категорично, че работи, но не се катери сам, за съжаление. Все пак моите крака го местят. Както и да е – справям се с употребата, макар и малко тромаво. Ще се науча. По отвесите следваме Жаки и Жан-Луи. Излизаме от пещерата и се оказва, че Фред си е запалил огън и ще чака втората група да излезе, а ние – аз, Алекс, Ду, Морис, Жаки, Жан-Луи, Флориен, Доминик и Жулиен ще си прибираме заедно. Точно, когато тръгваме, излиза Светльо, което се оказа много добре, защото си ми върна прониквачката и мога да си мъкна багажа на гръб. Съобщава ни, че Ерик и Паскал са тръгнали за експлорват пещерата и да пускат разни отвеси, а дамите си стоят вътре и ги чакат. Не искали да излизат, защото си мислели, че навън вали дъжд. Без да има какво да направим, за да облекчим тегобата им, потегляме към бусовете.

Морис води по пътя на обратно, съветвайки се с джи пи еса. Намираме пещера – доста обещаваща. Снимаме й координатите и продължаваме.

Тъй като този път внимателно следих, къде Ерик прибира ключа от буса, не се притеснявам, че ще се наложи да стоим на студено. И двата ключа са на едно и също място. Преобличаме се, местим багажа на останалите българи в другия бус и след кратка галимация потегляме. Проспивам част от пътя, но се събуждам, когато по пътя надолу Жаки спира, за да разговаря с Ги, който се е запътил към пещерата. Бусът и колата препречват пътя, а Жаки и Ги се разприказват надълго и широко. И така десетина минути. За мое голямо облекчение, най-накрая все пак потегляме и аз отново заспивам.

След като пристигаме в къщата, Ду, Алекс и аз минаваме през банята в точно този ред. Вечеряме с предварително приготвения казан със зеленчукова супа, направена от всичко, което са намерили в килера, включително макарони и прясно зеле, за мое най-голямо разочарование. Тъй като прясното зеле е едно от най-омразните ми ястия в сготвен вид, се позамислям дали да не направя супичка от пресните гъби, които набрахме по обед. Но пък поглеждайки към часовника и виждайки, че е вече 22:30, решавам да не се глезя толкова и омитам една купичка супа. Скапани сме. Притеснявам се за другата група, още повече, че пиша на лаптопа, а неговия часовник показва българското, а не френското време, та си мисля, че вече минава полунощ. Лягам си към 23:25, Алекс вече е отнесъл плувката. Пиша още малко на компито, но Коце идва на два пъти да взима лаптопа, за да чете книга на него, така че на втория път просто му го давам доброзорно.

Малко след това се чува пристигането на втората група пещерняци. Почакали в дупката, един двама се позагубили, останалите се намерили, Ерик беше намерил отвеса, но верния, а не като нас двата грешни, беше ги валяло дъжд, но се бяха прибрали благополучно. Вдигат удивително малко шум и то за кратко време. В рамките на час след пристигането им може вече да се спи спокойно. Тази нощ е най-тихата и благодатна за сън от всички, които съм изкарвала тук, в къщата на Паскал и Мартин във Васьо. Утре предстои да се изнасяме. Май че някъде на юг. Искам на топло.

13.08.06 неделя

Събуждам се към 9:00. Наспала съм се – едно непривично и удивително приятно занимание. Да се събудиш отпочинал, това е толкоз просто и логично, но не тук, с толкова много хора, в тази толкова шумна къща. Коце минава като трактор напред назад, объркваме басовия глас на Жан-Луи  с включен телевизор, и прекратяваме опитите за спане.

За закуска скоро се събираме всички българи освен Коце, Ду и Камен. Хлябът за пореден път свършва, но затова пък има остатъци от козунак. Типично по френски. Накрая ще се научат, че ние българите ядем много хляб. Жаки и Жан-Луи вече са си стегнали багажа. Навън вали. Спокойно и лежерно време за разпускане, общуване, почивка и в последствие – миграция към може би по-топлите части на Франция. И към нови пещери.

Полежаваме си половин час и след това се включваме в трескавото прибиране на багажа и чистене на къщата. За второто помагаме доста малко, признавам си. Има си и положителна страна в това да си на гости.

Оказва се, че Флориен е на работа на другия ден, затова с тъга се сбогуваме с нея за сега. Жулиен също казва оревоар.

Приключваме с прибирането, чистенето и натоварването към 12 часа. През това време някой добър французин е стоплил вчерашната супа и всички хапваме по купичка. Добре, че се сещам в коя кола сме прибрали хляба. Обяд на крак, но пък с усмивка на уста и мек хляб в ръката. Определено е забавлително. След това се сбогуваме с родителите на Паскал и поемаме към музея на съпротивата във Васьо.

Музеят е интересен и потискащ. Не мисля, че искам да изпадам в подробности. Не ме радва мисълта за войната, нито гледките на страдания и смърт.

Bienvenue en France

Nous sommes tres heureux de vous recevoir tous ici apres la reception extraordinaire de l annee derniere

Vous avez tous ete formidable et nous esperons etre a la hauteur a notre tour personnellement, j ai ete tres heureux de faire votre connaissance…(maurice)

Това Морис ми го написа, докато се забавляваха с лап топа и снимките. Ще ми трябва речник, за да го преведа. Но ще се опитам да не опирам до Боби, че много се нерви, когато трябва да играе ролята на преводач.

(Добре дошли във Франция,
Много сме щастливи да ви приемем всички тук след необикновеното посрещане предната година. Всички бяхте страхотни и се надяваме да сме на висота на свой ред. Лично аз бях много щастлив да се запозная с вас … (Морис)

Продължавам с писането.

Потегляме с двата буса, колата на Жан-Луи и колата на Морис. Някъде по средата на нищото Морис се обажда, за да съобщи, че си е забравил парите и документите в къщата във Васьо. Следват неистови опити да се намерят телефоните на някой, който би могъл да отвори на Морис, за да може да си вземе нещата, но напразно. Ето защо спираме на един паркинг зад затворен супермаркет (все пак сме неделя), Паскал тръгва на обратно с Морис, а ние изваждаме кой каквото свари от буса, за да похапнем. И българи и французи – всички сме много гладни. Ставаме свидетели на поредната простотия на Кръстева, която приватизира последните парченца бекон. В момента, когато аз и Ду посягаме да си вземем по едно, Таня заявява, че прибира бекона за Пъпешчето, защото то горкото не било яло на закуска. И наистина го прибра! Бааааааси човека, баси чудото!

Както и да е, хапваме, пийваме по бира и потегляме. От тук нататък обаче леко се разделяме и нашия бус, в който пътуваме Алекс, Ерик – шофьор, Мартин, Фред, Силвер, Ду, Коце и аз, започва да прави разни шантави опити да разнообрази пътуването. Французите ни обясняват, че в момента се движим по пътя на виното, а и освен това тук бил регионът, в който се правел панаир на сиренето …Съвсем ни зарибяват и ние с две ръце гласуваме да пробваме и едното, и другото. Ерик успява да пропусне поне три пресечки, които водят към различни шато`с с дегустация на вино. Четвъртата ни отвежда до място, където се оказва че няма дегустация, но пък ни насочват накъде да пътуваме. След още няколко забивки по невъобразимо тесни и завити пътчета все пак стигаме до истински замък. Поне най-истинския, който съм виждала отблизо във Франция и изобщо. Има снимки, така че се огледайте Посрещат ни две кучета, а след тях излиза и една възрастна, леко попрегърбена достолепна дама, която разтваря дървените врати на избата, после и на помещението за дегустация и … се започва … Много хубаво и истинско преживяване. Жената отваря първо бутилка с бяло вино, после розе, после два вида червено, после десертно вино. Всичките са прекрасни. Много пивки, много дъхави, специфични, с прекрасен букет от аромати и вкусове. Десертното вино се прави от бяло, смесено със сироп от цветя и билки. Има невероятен вкус и аромат на бъз. Накрая всички купуваме по нещо за в къщи, французите взимат и за обща консумация, а ние с Алекс си купуваме две бутилки десертно бъзово вино. Изкарваме чудесно. Влюбвам се в мястото.

Старата дама дава на Фред ключ за древна църква, разположена зад шатото. Оказа се, че основите на църквата са от 5ти век, а надстройката от 12ти. Красиво място, много тиха и предразполагаща към успокоение църква. Тръгваме си с нежелание.

Настигаме останалите от групата в Миале, градчето, където се намира къщата, която ще ни приюти за три дена. Малко градче, с клаустрофобично тесни улички, специфични канали по средата на улицата, много туристи, красива архитектура, чудесен мост и маловодна рекичка с големи пъстърви в нея. Туристическата къща разполага с 6 стаи с по три легла, които вече са заети от Кръстеви, Боби и Калина, Жаки и Жан-Луи, и останалите от първия бус. Малко се накривявам при мисълта, че трябва да спим в отделни стаи с Алекс, но после стигам до извода, че спокойно можем да се настаним на терасата на шалтетата си и пак да се гушкаме. Положението спасява Светльо, който открива общата стая с 10 легла, 2 от които бързо събираме за нас двамата. Нашия бус се настанява там по ред на леглата: Ду, Паскал, Мартин, Силвер, Ги, Коце, аз и Алекс, Морис и Светльо. Просторно и доста спокойно е. Аз съм много доволна. В туристическата къща заварваме един невероятен образ на име Лоран или Лориен. Изглежда много ошмулен, опърпан, миризлив и мръсен. Оказва се местния пещерняк. Той ще е наш домакин, а и наш водач през следващите дни.

Вечерта има вкусна вечеря. Аз и Светльо правим салатата – шопска без сирене, Французите спретват прекрасни равиоли и омлет. Петимата българи – Таня, Камен, Светльо, Боби и Калина, заедно с майката и сестрата на Калина, отиват да танцуват, тъй като всяка неделя тук се прави дискотека на площада. Жаки хуква да ги търси, за да ги кани на масата, защото равиолите трябвало да се консумират до 10 минути след приготвянето. Жаки се връща изпотена, но извършила геройство – намерила ги в тълпата туристи и местни жители. Българите, разбира се, се появяват с голямо закъснение на масата, чак след като повечето са почнали да се хранят. Ние с Алекс хапваме, пийваме и си лягаме. Но на другия ден все пак има недоволстващи от това, че отново някой не бил нахранен, за някой нямало равиоли, някой нещо не успял да опита. Грозно.

По план на другия ден се предвижда да отидем в Грот де Трабюк, туристическа пещера, много красива, в който да ползваме само осигурителни ремъци и без карбидки, за да не я опушваме, а на по-следващия ден в пещерата Сустель, също туристическа. Ставането трябва да е в 7:30 – 7:45, тръгването най-късно в 10:00, до Трабюк има 2 километра ходене и после около 1,2 км вътре. Но както се знае, животът е това, което ти се случва, докато ти си правиш планове.

14.08.06, понеделник

Ставаме на време – 07:45. Закусвайки ставам свидетел на поредната простотия на Таня. Мадамата докопала пакет бекон – последния, както тя сама смята, врътка се в кухнята пред тълпата французи, отваря с ножа бекона, след което месото като по чудо изчезва. Сядаме да закусваме, като на масата сме повече от десетина човека. Таня става и изчезва. По едно време от последния етаж се чува „Пъпешче, хайде на закуска, че всичко ще свърши!“. Слиза само Таня и аз я питам, къде все пак е беконът? Ами прибрах го, отговаря тя. Защо? – мой въпрос. Ами ще го дам като дойдат всички – отговаря тя. Е кога, питам аз, ще дойдат всички според теб, питам аз, при положение, че всички французи вече са на масата, както и 5ма от българите. Оказва се, че тя взела и скрила бекона. Да не го изядем. Като капак на типично българската й простотия и егоизъм, французите се оглеждат за месото и накрая от хладилника измъкват други 2 пакета бекон и все едно й се изсмиват в лицето. Пука им на тях за изцепките на някаква си елементарна българка. Много се надявам да не са разбрали байганьовщината й.

След закуска настава чакане. С много питане установявам, че всъщност чакаме да се разбере, дали ще ни дадат ключовете за пещерата, в която се планира да ходим, или ще се наложи да ходим в друга. Уж трябва да тръгнем в 10:00, а си стоим и стоим. Накрая вадим картите и се заформя един белот между Светльо и Боби от една, Стоилов и мен от друга страна. Падаме. На косъм и то заради моя грешка. В този момент идват и ни казват, че за пещерата ще се тръгва в 12:00. След сверка на часовниците се оказва, че имаме около един час. Взимаме фотоапаратите и слънчевите очила и се меткаме да разглеждаме и папаракстваме из Миале. Градчето се обикаля на кръст за около 20-30 минути. Усеща се, че сме в Южна Франция, по сушавата земя, жегата, растенията с твърди листа, бамбука, маслините, южняшката архитектура, попресъхналата река. Снимаме де що става за кадриране. По едно време някакъв дядо ме пита на френски защо снимам. Аз с цялото си същество искам да му кажа нещо разбираемо на френски, ама не излиза. Снимам го и него и продължавам към реката. Рекичката под стария мост почти е пресъхнала. Но пък има големи пъстърви. Отделяме с Алекс няколко минути да си помечтаем да се поплацикаме и се връщаме в къщата, за да се приготвим за пещерата Трабюк, както са ни казали. Натоварваме се на бусовете само с 8 минути закъснение и потегляме. По някаква причина обаче пропускаме селцето Трабюк. Замислям се къде всъщност отиваме, когато обръщам внимание на табелата на населеното място, в което влизаме, а именно – Состеле. Тъй като бях поразпитала предварително, знам, че това е следващата пещера, в която се предвижда да влезем. Спираме на някакъв паркинг и чакаме. Какво? Не знам. Казва ли ти някой, смееш ли да питаш. Поглеждам една туристическа инфо-табела, взирам се усилено, но Трабюк не откривам. Но пък отново виждам Состеле. После пристига един чичо, некви французойки, некво чудо. Отново се качваме на буса и стигаме до мостче на 2 минути път от къщата на същия този чичо. Който пък ще ни развежда из собствената си пещера – Grotte de Soustelle . За пореден път сме изненадани. Най-вече дезинформирани всъщност.

Но както и да е. Чичото е устат французин, който ще вкарва четирима туристи и нас в собствената си пещера, в която навремето са държали сиренето и прасетата. Пропускам дребните подробности. Разделяме се на групи, като аз, Алекс и още няколко се падаме във втората. Жега е. Навън от пещерата е по-голяма. Вътре също е топло. Изчакваме десетина минути и влизаме. Съоръжили сме се с осигурителни ремъци и седалки, което в последствие се оказва напълно излишно. Парапетите, които са насложени в пещерата, са за туристите. Влизането в пещерата е мъчително бавно. Изнервяме се в максимална степен. Топло ни е, досадно ни е, скучно ни е. Но всичко това се оправдава от няколкото прекрасни образувания, до които стигаме. На края има зала, чийто таван е покрит от великолепни образувания, цевички,  драперии, калцити и арагонити. Заслужава си проявеното търпение. Въпреки всичко с Алекс не сме готови да изтърпим обратния път с туристическата група, затова потегляме сами. Губим пътя на три пъти, като всеки път аз спасявам положението. Объркацията се дължи най-вече на факта, че ползваме само електрическо осветление. Чичото изрично е забранил карбидките, за да не му опушваме пещерата. Когато си свикнал да ти е ясно като ден, електриката, колкото и добра да е като Петцл Дуо-то на Малкия, която ползвам, не е достатъчна. А Алекс е с някаква джвъкня и един стар Петцл Зум, които са просто за боклука. Излизаме за половин час. Още 45 минути чакаме, докато излезе Коце. През това време спим, говорим, аз изпростявам, пак дремем. На жегата. След като излиза Стоилов, чакаме още 15тина минути, докато се изнижат всички. Преобличаме се набързо и се изнасяме към град Алес, където смятаме да посетим някой голям супермаркет. Всички българи жадуваме за сладки нещица. Глезотии. Отиваме с двата буса, а Жики и Морис се връщат в къщата, за да организират утрешното ходене на пещера.

След пазаруването и кратко объркване по пътищата се прибираме в Миале. Следват пране на инвентар, къпане, после пак пране и то станало време за вечеря. Този път нямам участие в салатата, която е типично българска – шопска със истинско сирене. Жан-Луи е правил виртуозни изпълнения в кухнята, приготвяйки прекрасно пиле с къри и ориз. Облизваме си пръстите. Настроението е чудесно. Пием прекрасното червено вино от шатото, което посетихме. С нас са и Лоран, и чичото от пещерата. Лягам си пияна и щастлива. Уговорката е, че на следващия ден ще тръгваме за пещера в 12:00. Искам да спя.

15.08.06, вторник

Събуждам се към 8:45. Мартин си включва телефона и ме събужда мелодията му. Чувствам се отпочинала и затова ставам. Сутрешен тоалет и после се настаняваме на масата на терасата с книжка, кафе и добро настроение. Следват много приказки, приятна закуска с кроасаните, които французите са купили предния ден в Алес. На човек се пада по един кроасан. Спазваме си количественото ограничение, като Ду си взема само половинка. Настроението леко се помрачава от Таня Кръстева, която пристига по някое време и се намръщва, защото няма кроасан с шоколад. Казвам й, че в кухнята трябва да има още, да види дали няма с шоколад. Има. Но тя пак е намръщена. Има само един. Очевидно няма за Пъпешчето. Любовта й към Пъпешчето обаче не е толкова голяма, че да остави шоколадовия за него, а да вземе обикновен без пълнеж или със стафиди. Всеки следващ пристигнал да закусва българин Таня посреща с думите, че има само по един кроасан на човек. Да не вземе някой да се обърка и да изяде повече. Аз се изнервям и се качвам в стаята при Алекс, който си чете книжка.

Мързелуваме активно до 11:45. През това време французите правят поредната умопомрачителна салата с макарони, риба тон, лук и домати. По принцип е вкусна. Проблемът е, че никога не успяваме да я изядем цялата и затова се налага да я дояждаме дни наред, а през това време пресните зеленчуци вече са дали фира. Идеята е да разгледаме пещерата и после да отидем да обядваме до реката, като ни се казва задължително да си вземем и банските костюми. Приготвяме всичко изброено.

Аз по едно време правя опит да видя дали ще мога да се впиша в компанията, която се е разположила под навеса на терасата, но Калина и Таня са се намръщили много сериозно и решавам да потърся спокойствие. За десетина минути се приготвяме за пещера и точно в 12:00 аз, Алекс, Коце, Ду, Светльо и французите сме при бусовете. Шанови и Кръстеви се бавят. Всички се нервим.

Днес все пак ще влезем в Grotte de Trabuc, която се намира в периферията National Parc of the Cevennes и се води за една от най-красивите пещери във Франция.. Е, не знаем кога точно, от къде точно, дали все пак … но целта е Трабюк. Доколкото сме информирани, пещерата е туристическа, една от най-красивите във Франция, голяма, с поне два входа, един за любители и втори, през който би трябвало да минем ние. Топла, около 14 градуса, и суха. Тръгваме с бусовете и към 12:30 вече сме на паркинга пред туристическия вход.

Първоначално откриваме читателския клуб. Причината е проста – французите изчезват почти накуп, уведомявайки ни само, че отиват да попълват някакви документи. Засядаме в буса да четем – аз, Алекс, Ду, а Фред чете на слънце. Някои от българите посещават магазинчетата със сувенири във фоайето на входа на пещерата и си купуват разни красиви глезотийки, най-вече прекрасни полирани полускъпоценни камъни.

След 15тина минути пристигат френските ни приятели и Лоран, и се започва едно юркане: „Гоу, гоу …“ да се обличаме. Нахлузваме подгащеризонни, ботуши, каски, кой каквото може. Депресиращото е, че пак ще влизаме на електрическо осветление, защото не трябва да се опушва пещерата. Без карбидката се чувствам полусляпа, и колкото и парадоксално да звучи, въпреки че постоянно съм й се дразнела до сега, в момента ми липсва ужасно. Във вчерашната пещера – Состеле, изпитвах дискомфорт единствено от това, че не мога да виждам като хората, че трябва постоянно да си връткам главата, за да оглеждам наоколо, че трябва да се взирам във всяка стъпка и хватка. Но да продължа с Трабюк …

Вече сме навлекли подгащеризонните, аз съм нахлузила и пещеризона до кръста, както и повечето около мен. На Алекс му правят номер, защото му казват, че ще влизаме веднага през централния вход и той започва бързо да навлича всичко по себе си. В това време аз питам Ерик, откъде ще влизаме, и се оказва, че всъщност ще излизаме от централния вход, а ще влизаме от един друг, който е разположен на около 600 метра по-надолу по сухо каньонче. Алекс пуфтейки и псувайки се съблича отново. Опитваме се да обърнем всичко на майтап, но се получава нещо като смях през зъби. В сюблимния момент, когато вече усещам как сауна ефектът стопява водните запаси по дупето ми (за съжаление не и мастните депа), се появява Лоран, който носи ключа от втория вход със себе си. Разбираме, че освен всичкото чакаме и втора група туристи, които след нас ще влязат през въпросния алтернативен вход. Абе … времето се точи ужасно бавно. Все пак потегляме надолу. Жега е. Топло ми е. Пот ми тече по гърба отзад, дай още две … пещери, моля те…Докато вървим по каньончето надолу Лоран ни разказва на френски за геоложкия състав и образуване на скалите. Боби резюмира на български с нежелание. Стигаме до сенчестия втори вход, който представлява квадратна дупка с метална врата (виж снимките), като вратата се заключва с ключ, а ключалката има метален капак, отварящ се с шестогран. Сложна система, която обаче е изтраяла толкова дълго, просто защото все още не са дошли българите с бензиновия флекс.

Процеждаме се един по един. Ги е помъкнал огромен акумулаторен фенер, който свети силно, но също толкова силно му пречи на придвижването. Ги много се страхува като влиза в пещери. Техническото ми ниво е ниско, не е добре подготвен но постоянства с мазохизма си. Вътре определено е по-прохладно. Ами .. потегляме. След нас се вмъква и една от туристическите групи. През по-голямата част от времето я чуваме някъде зад нас.

Първоначално пещерата е скучна. Вървиш и нищо. Глина, засъхнала кал, млади гипсови наслаги по стените и това е. Пропускам бавното и досадно влачене до момента, в който не стигаме метална вратичка някъде по стената. Това е продължението, намерено от един французин и двамата му сина малко след ВСВ, когато са решили да изследват галерията, от която доста силно е духало. И открили 2 километра нови части. Придвижването става по-интересно. Прекрасна възходяща тръба, чийто вход се запушва от задници като моя, на Ги или Морис. Теснячета, промушвания, процеждания, леки каминки, отново промушвания. По между интересните части има прекрасни гипсови кристали, някои от които ужасно впечатляващи. Красиво е няма спор. Още не сме видели най-хубавата част от пещерата, а вече съм твърдо убедена, че това е една от най-красивите, в които съм влизала. Бавим се, защото снимаме. Аз правя грешката да си мисля, че батериите ми са свършили, затова не снимам. Оказва се, че грешката е вярна, когато стигаме до същинските красоти, и Алекс установява, че батериите са достатъчни за гипсовите кристали. Но след това свършват. Когато стигаме до най-прекрасните чудесии, става ясно, че резервните батерии на Кръстеви могат да бъдат приложени при нас, защото те вече са си напълнили картата. Но пък имам свободно място в картата за поне 100 снимки, и то защото не съм снимала преди това. Колко хубаво се нареждат нещата, нали?

Наближаваме осветената част. Лоран се опитва да ни скрие от туристическата група, която разглежда осветените части на пещерата, но в един момент просто се появяваме. Според мен цивилизования начин на излагане на показ на истинските пещерняци е по-желателен, отколкото дивашкия, който бяхме замислили с Ерик. С него обсъждахме варианта да обградим тихомълком туристите и да изскочим от всички страни, надавайки бесни викове и правейки страшни муцуни. Вместо това стигнахме до една метална оградка, Лоран пусна водичка по един маркуч и на всеки след накисване на ботушите във ваничка му бяха измити крачетата. Аз имах желание да ми измият и останалата част от екипировката, но тъй като никой не пожела, вместо това просто насочвах ъгъла на подметката си така, че калната вода да пръска в лицата на останалите. Малко отмъщение за калта, с която ме бяха опръскали преди това.

Осветената част е просто прекрасна. Това наистина е най-невероятната и красива пещера, в която съм влизала. Не може да се опише. Просто вижте снимките.

Прескачаме се с цивилизованите туристи, които ни гледат със странни, леко насмешливи изражения на лицата. Може би насмешката се дължи на безумното щракане, гъзене, залягане, странните акробатични пози и подхвърлянето на стативи, батерии и карти в процеса на снимане на всичко, около нас. Както Таня Кръстева заключи, тъй като красивите образувания са толкова много, че знаеш, че не можеш да ги снимаш всичките, просто ти се отщява да снимаш повече. В пещерата Трабюк определено може да се прекарат дни в правене на снимки. Едно от най-впечатляващите неща са разположените на пода в и извън синтрови езерца малки кални конусчета/сталагмитчета, които приличат на армия от малки човечета зад крепостни стени. Тези образувания са дали и второто име на пещерата – Пещерата на стоте хиляди войника. След като туристите се изнасят, обикаляме и снимаме на спокойствие всичко, което можем. Излизаме съвсем на края на работното време на пещерния комплекс. Всички сме доволни, въпреки че моментът с обяда на реката съвсем го пропускаме, защото вече наближава 19 часът.

Натоварваме се на бусовете и в къщата. Знаейки, че на другия ден се изнасяме още по-на юг, част от хората предприемат неистово пране, къпане, сушене и миене на инвентар. Французите изсипват в огромна тава салатата, която беше предназначена за обед на реката, а сега служи за ордьовър, и след това започват бясно да готвят. В крайна сметка се получават три тави прекрасен огретен, както и наденички с доматен сос, къри и чесън. Накрая на вечерята за десерт има торта Шарлота с кайсии и френски коняк. Тортите ги бяха майсторили предната вечер. Между салатата и основното ядене правим поредната четворка белот, като този път Таня-Стоилов триумфира над Светльо-Боби. Вечерята е прекрасна, по много и невероятно вкусна. Алекс не дочаква тортата и си ляга, но аз му запазвам едно парче за другия ден. Доволно преситена с храна, приятно наслушана на хубави разговори, много смях и веселие си лягам и започвам да щракам на клавиатурата. Долу се чува веселие – пристигнал е чичото, който ни води в пещерата Состеле, името му е Жан-Луи. Диана го омагьосва нещо и той им показва снимки от пещерите в района. В последствие разбирам, че може да се каже, че той държи ключовете на пещерите около Миале. Снимките били прекрасни, казват. Е, малко след като си тръгнал завлякъл и кабела от фотоапарата на Коце, ама такива неща стават. По случайност. След 15тина минути изключвам лап топа и заспивам блажено. Един прекрасен ден отминава.

Утре ще спим до късно, ще опаковаме багажа и ще отпътуваме на 150 километра в южна посока.

16.08.2006, сряда

Надигам се към 9 часа. Мартин отново си включва телефона около 8:00, но аз упорито отказвам да стана, въпреки че се събуждам. След излежаването идва ред на бърз душ и после закуска. Около 10:30 сме закусили доволно на слънце и отстъпваме местата си на по-късно ставащите. Мислех си, че ще имам време за излежаване, но французите започват трескаво опаковане на багаж, миене на съдове и подове, прибиране на инвентар. И ние не оставаме назад и в 11:45 почти всичко е натоварено на бусовете. Сядаме да почетем на слънце, за да изчакаме домакините да си приберат останалите вещи. А те взимат, че слагат масата. Ще обядваме. Въпреки че се чувстваме преситени, се съгласяваме, че малотрайната храна от предните дни трябва да бъде унищожена. Ама тия хора изкарват пиле с къри, наденички с доматен сос, макаронена салата, огретен, че и торта. Тандемът Таня-Таня се опитваме да ги разубеди да не готвят равиоли, но напразно. Така че има и равиоли, при това прекрасни. Ядем. Ядем и пием мартини. И пак ядем. Аз се спасявам с една бърза баня и скриване в стаята на последния етаж. Коце изобщо не яде, което е странно, а отива на реката да размишлява. Нали течащата вода действала успокояващо. Светльо го последва да му досажда след обяда. Останалите се излежаваме и чакаме. Часът е 13:52. Би трябвало скоро да потеглим.

Мда, вкратце – събираме се в 14:30, потегляме в 16, спираме на Понт дю Гард в 18, тръгваме от там в 20, пристигаме в новия лагер в 22:30, лягаме си след 24 часа. Следва малко по-разширено описание на този ден.

Лежерно го даваме. В общи линии, времето между 14 и 14:30 го прекарваме в олежаване. След това започва едно „Гоу, Гоу“ и се събираме на паркинга до бусовете. Някои от нас поне. Жаки и Жан-Луи изчезват, доколкото разбрахме, търсят някого, може би Лоран, на когото да оставят ключа от къщата. Част от хората се плацикат в рекичката, друга част отиват да ги викат, аз, Коце и Светльо волейболстваме, абе … пълно разпускане. Може да се каже, че този път се организираме възможно най-бавно. Две, три минути след като тръгваме, питам Алекс колко е часът. Отговорът е, че часът е 16 и че все пак не тръгваме в 18, както се опасявахме. Всъщност, с изключение на Жаки и Жан-Луи никой от французите или българите не знае, къде отиваме. Тъй като предварителната информация е, че ще пътуваме на 120 – 150 километра от Миеле, много се изненадвам, когато узнаваме, че сме се насочили към много близко градче на име Юзес в департамента Гард. Основна забележителност в това градче е Музея на бонбоните, заради който висим в задръстване около 45 минути. Не, че посещаваме музея, просто туристите, които са се насочили към него, създават невероятно задръстване. В момента, когато отминаваме музея на бонбоните „бушонът“ се отпушва. Мартин и Ерик решават да залагат на това, дали ще посетим днес Понт дю Гард (мостът на Гард) или не. В крайна сметка спираме на паркингче, на около километър  от моста и се разхождаме пеша до тази забележителност. В 18 часът сме вече в близост до великия мост. Мостът наистина е огромен, а туристическата инфраструктура е впечатляваща. Има много стари маслинови дръвчета по пътя натам. Има, разбира се, и река – реката Гард. Съвсем не съобразихме тънкия момент, че Мартин си носи банския костюм и кърпата за къпане. Разхождайки се по моста, подразбираме, че всъщност французите имат намерение да се изкъпят в реката. И наистина, около реката се развива доста активна плажна дейност. Аз се понамръщвам леко, защото май ми се къпе. Мартин, Ерик, Фред, Паскал ми обясняват, че стига да имам нещо, покриващо гърдите и „кюлоти”, спокойно мога да се изкъпя, без да ме арестуват. Аз нямам кюлоти, но тангата ми е черна на цветенца, а потникът достатъчно покриващ. Алекс се изкъпа по боксерки, аз по танга и потник, а останалите – французите – най-безсрамно се преобличат пред тълпата и се гмуркат в реката. Водата е леко хладна, но много приятна. Плуваме, забавляваме се, Алекс, Ерик и Паскал пробват нещо като deep water climbing, но без особен успех, и после тръгваме да се разхождаме. Качваме се на панорамата, така нареченото Белведере, нащракваме моста и след това се връщаме до бусовете. Там се наизкарва де що може да се яде на крак, пийваме бяло винце и към 20 часа потегляме от там за към не знаем къде.

По време на хапка-пийката ставам свидетел на поредната неразбираема ситуация. Явно за Таня Кръстева храната и нейното справедливо разпределение е нещо изключително важно. Французите тук ни хранят с едни йогуртчета по 125 гр. Станахме фенове на яденето им с разбъркано сладко. Та докато всеки яде нещо около купчинката с храна, Таня хваща едно млекце и бърка сладко. Държи обаче още едно и вика на Камен: „Паученце, искаш ли мляко?“. Камен отговаря: „Ами не, може би само една лъжичка“. Таня: „Искай мляко, паученце, и си вземи веднага това мляко да го изядеш!“. „Не искам, паученце!“ – казва Пъпеша. „Няма не искам, паученце, изяж го!“- отговаря Таня. Без коментар.

Все пак потегляме. Наистина, за пореден път разбирам, че Жаки и Жан-Луи не са казали на Ерик и Мартин, които „ръководят“ нашия бус, къде точно отиваме. Знае се горе-долу посоката. Това обаче не ни пречи да се изгубим. Грешката се оказа вярна или поне с положителен ефект, защото минаваме през Авиньон и успяваме да видим част от градчето, градската стена и поне отдалеч – папския дворец. Авиньон е красив. Река Рона минава през града и под полуразрушения мост Понт дьо Авиньон. Всичко това преглеждаме набързо, докато отиваме към поредното кръстовище, на което ще се загубим. Ами загубваме се. Последва някаква смс-на, гласово пощенска и реално телефонна връзка със Силвер, като накрая все пак обясняват на Мартин къде отиваме, та се ориентираме накъде да се върнем. Вярно, че покрай един и същ Декатлон минаваме няколко пъти, но все пак накрая се ориентираме. На мен ми става лошо от завоите и бясното каране на Ерик, но нямам избор, – не мога да скоча от буса по средата на нищото, така че продължаваме. По пътя Ерик и Фред ни показват военната база, където до скоро са се намирали ядрените оръжия на Франция. Обясняват ни, че сега ги нямало –разположени са на кораби, подводници и самолети.

След доста дълго возене стигаме до едно малко селце – Сен Кристол, на чиято бензиностанция засичаме Морис и Силвер. Оказва се, че чакаме Жан-Луи да дойде да ни вземе и да ни покаже пътя към лагера. В това време всички се поразтъпкваме и Алекс си харесва няколко стари автомобила, но най-много се влюбва в един стар Ленд Роувър. След 15тина минути нашия водач идва и в рамките на следващите 10 минути вече разглеждаме купчината огромни палатки, където ще пребиваваме следващите два дена. На входа на лагера пише Мото клуб и по разхвърляните насам натам гуми, както и подготвените трасета, може да се предположи, че мястото се ползва по предназначение.

Централната сграда представлява закрита голяма кухня с газова печка и открит навес, по чиито две стени се спускат подвижни найлонови транспаранти. Много приятно място. Палатките са големи, военни със защитна окраска. Вътре има по две доста неудобни легла, които обаче покрити със шалтета стават за спане. В централната сграда има тоалетни и бани с топла вода. Всичко изглежда ново и чисто. Топлата вода се осигурява от газова инсталация. Абе, гъзария, братче, кво да ти кажа!

Настаняваме се в една палатка, която избирам аз на принципа – най-близо до тоалетните, най-далеч от останалите хора, но май правя грешка, защото на другата сутрин се оказва, че около някои от палатките има прекарано електричество. Би било истинска глезотия да мога да си щракам на лап топа в палатката, без да завися от батерията. Алекс само съвсем мъничко се накривява, но бързо му минава.

След като се настаняваме, французите започват да готвят. Фред прави патладжанено-тиквичково-лучена яхния, която се оказа много вкусна. Ерик изработи краставична салата с крем фреш, а Морис и Мартин забъркват спагети.

Ние, българите, отново показваме великата си простотия. Кръстеви както винаги закъсняват за ядене, въпреки че този път са уведомени навреме, че сядаме на масата, и се намръщват, установявайки, че салатата е на другия край на масата и като че ли свършва. Лекото им накривяване обаче минава без някой да го забележи. Виж, с яхнията Таня направо се излага. Решава, че тя трябва да разпределя порциите. Ду, която не е яла нищо на обед, иска малко повече, защото първо е гладна, второ, няма да яде спагети. Кръстева се разкрещява, Ду в общи линии почти не реагира, но Камен направо побеснява. Имам чувството, че пяна ще му излезе на устата от истерия. Алекс се опитва да успокои нещата, но не бива чут. Дори и фактът, че той самият не яде от яхнията, и казва на Таня, че дава своята порция на Ду, не успокоява харпията. На това момиче нещо й става. На маса, отрупана с храна, може да ти изкара хапката от гърлото. Иначе е претенциозна, –  когато има три вида натурален сок, подбира. Когато сокът е един, се бие със зъби и нокти за него, независимо, че е от вида, който уж не понася. Принципите й се менят според случая, единственото, на което не изневерява е егоизма си и лакомията. Не може да изяде повече, дори и не иска, важното е друг да не вземе нещо повече от нея.

Много крясъци и много викове за глупости. На мен ми стана тъжно и отвратно. Едвам изчаквам Алекс да си изяде спагетите, като аз не ям нищо повече, и го моля да си лягаме. Дори и той да остане, аз бих се изнесла. Не мога да повярвам, че някой може така да крещи на друг, едва ли не да посегне да го бие, а после да го гледа в очите и да се прави на щастлив приятел. Това е неразбираемо за мен. Така че, някъде около 00:30 си лягаме. Какво и докога са правили другите, не знам.

17.08.2006, четвъртък

Днес ставаме след 9:00. Колкото и да искам, не мога да спя повече. Когато се надигаме, изкъпваме и позиционираме на масата, французите ни казват, че за днес се очаква една от типичните за Южна Франция летни бури. Бурята щяла да тресне по обед, а тъй като пещерите тук са с начални отвеси, не е добре да вали вода, докато сме вътре. Така че го караме на върл мързел до обед. Мързелът се състои в ядене, кафепиене, разходка из Сент Кристол Д`Албион. Наоколо е суховато. Очевидно основния поминък тук е отглеждането на лавандула. Хващаме края на пазарчето, където продават плодове. Разхождаме се да видим една пещера в центъра на селото, по-точно виждаме къде е прозрачния й капак. После посещаваме местния спелео клуб, който е като много готина кръчмичка. Ду, Морис и Коце пият по една малка бира за по две евро пред малко ресторантче близо до клуба. Директивата е да се приберем в лагера към 13 за обед. Когато обаче се събираме, се оказва, че ще се товарим по бусовете и ще отиваме на туризъм. Целта е да посетим голям карстов извор – Fontain de Vaucluse и след това някакъв много красив каньон на име Короладо.  Пристигаме в района на извора след около час и се настаняваме на брега на една рекичка, за да обядваме. Хапваме салата и хляб, кайсии и вода, и потегляме към извора. С изключение на многото туристи и шумотевица, мястото е интересно и красиво. Изворът за съжаление е доста попресъхнал, но пък има достатъчно картички, за да видим колко е красив, когато е пълен. На връщане разглеждаме мелница за хартия, разни магазинчета, надникваме през прозореца на музея на спелеологията. Там не влизаме, защото срещата при бусовете е определена за 18:15, а точно тогава започва следващото посещение в музея.

Около 18:30 потегляме към така нареченото Колорадо. Успяваме да разгледаме част от местността преди да се стъмни. Поне някои от нас. Мястото наистина е красиво. Червеникави, оранжеви и жълти скали, комбинирани с зеленина, пирамидални структури … много красиво и особено. Скалите са били експлоатирани за извличане на бои. Сега разбираме откъде си вземат боята за розовеещо-жълтеникавите мазилки на къщите. По средата на разходката се разделяме на две групи. Част от компанията се събира при бусовете, а другата част, за съжаление тази, която държи ключовете за бусовете, се загубва някъде. От 21:30 до около 22:30 чакаме да пристигнат шофьорите.

Прибираме се в лагера след 23 часа и се започва чакането на вечерята. Константин прави великолепна зелена салата с репички и маслини. За съжаление, не успява да прецени количеството, което следва да сипва в чиниите, и отново се стига до недостиг на храна. Разбира се, стига се и до караници по този повод. Съвсем изненадващо този път Ду и аз не сме забъркани в караницата. Гледам да съм по-тиха от водата и по-ниска от тревата. И успявам. Всъщност, Константин по своя си уникално темерутест начин се опитва да стимулира събирането на всички около масата, заявявайки, че ще сипва салата само на тези, които са дошли на вечеря. Калина е много възмутена от него. Изобщо на Калина през цялата експедиция Константин много й пречи. Постоянно твърди, че Коце се държи егоистично, и особено се дразни от това, че яде повече, може би два-три пъти повече от обикновено. Ужасно неприятно ме впечатли в последствие фактът, че тя си е давала труд да брои дори по колко парчета салам Коце си е слагал на филията. Калина признава, че проблемът не е в това, че храната не стига. А по-скоро в това, че Коце трябвало да яде колкото другите, дори и да не му стига. Аз не виждам логика в такъв тип изказване. Затова отказвам да коментирам повече.

Дочаквам зеленчуковата манджа на французите, която се оказва разширен вариант на патладжанено-тиквичковата яхния от предната вечер. Но фурор предизвиква печеното месо, което Морис е приготвил. Просто е чудесно. Накрая има и лимонов пай, приготвен от Мартин. Въпреки че вечерята всъщност е закуска, защото я ядем след 12 през нощта, си заслужава търпението. Кръстева и Петрова проявяват разни претенции, които в последствие леко затрудняват французите. Калина вижда, че се варят картофи за следващия ден, и си пожелава картофена салата с майонеза. Това леко изненадва французите, защото въпреки че всички заедно ходихме на пазар, никой не беше им казал да купуват майонеза, и такава просто няма. Силвер и Паскал обаче героично заявяват, че щом дамата иска, ще й избият майонеза. Кръстева пък си поръчва салата само от картофи, защото с майонеза или лук не ядяла. Готово, казват французите, и такава салата ще има специално за Кръстева. Малко след лимоновия пай с Алекс си лягаме.

За следващия ден се спрягат две пещери – едната -610 м. на име Le Souffleur или на български – Духлата, за която се готвят Ерик, Алекс, Силвер, Ду, Мартин и Фред. Втората около -106 м Aven d`Auriel (Пещерата в с. Ориел), за която французите казват, че в гидовника пише „много хубава“. Светльо, разбирайки, че Ду ще влиза в по-дълбоката, се отказва да влиза в която и да е. Защо, не знам. Боби все още е болен, така че вероятността да не влиза е голяма. Оставяме решението на проблема и организирането на групите за утре. Поради липсата на инвентар за закрепвания, подаряваме на французите удължителите, които сме им приготвили. Жаки веднага ги прибира към инвентара на нейната проникваща група.

18 август 2006, петък

По план трябва да тръгнем в 10 сутринта и за двете пещери. С Алекс ставаме около 9 и в 10 часа и двамата сме при бусовете, закусили и чакащи членовете на двете групи да се приготвят. На французите не може да се сърди човек, защото правят обяда, приготвят общия инвентар и собствената си екипировка. Допълнително забавящ фактор за французите е това, че бъркат ръчно майонеза със зехтин за Калина. Съответно приготвят отделна чиста картофена салата за Кръстева. Българите, особено за лесната дупка, доста се мотат. Екипиращата група за по-дълбоката пещера тръгва в 10:15. Разочароващото за проникващите в дълбоката пещера е, че няма да стигнат дъното. След прегледа на инвентара се оказва, че ако се правят двете дупки, в дълбоката може да се проникне до -250, максимум -300 метра дълбочина. На Алекс това определено не му харесва. В последния момент Калина решава и тя да остане в лагера да почива. Нейното е разбираемо. Французите много се чудят заради Светльо и дори се опитват да му предложат разнообразни варианти и причини, за да си избере и той пещера за проникване.

Групата за по-кратката пещера тръгва в 10:45. Влизаме към 11:45, аз излизам в 16:30.

Пещерата е … леко безинтересна. Не искам да изляза прекалено претенциозна, но освен отвеси, няма нищо, което да ми хване окото. Жаки екипира, Морис върви след нея, после влизаме аз и Кръстева, но по някое време Коце минава пред нас, за да преекипира. Според мен единствено Коце се забавлява в тази пещера, въпреки че и Кръстева, след като откри блестящи кристалчета и шарени конкреции, си намери занимание. Пещерата представлява 100 метра отвеси надолу и после обратно нагоре. На дъното лепкава и гладна кал, свредловидно промушване надолу, пак кал и въглероден двуокис.

Жан-Луи излиза първи, аз го следвам по петите, Коце се измъква около 10 минути след мен. 45 минути след това излиза Кръстева, после Камен и Жаки. А по-късно и останалите. След като се поразхвърляме, хапваме картофено-майонезена салата, а после отиваме да разгледаме близкото селце. А то горкото, поредното с диаметър 15 минути ходене пеша, но иначе хубаво. Типична 100 годишна архитектура, тесни улички и красиви капаци по стените, дебели котки и туристи. Подозирам, че Жаки и Жан-Луи купуват сивенирни подаръчета от там, защото после скриват нещо в буса и след около 40 минути потегляме към лагера. Прибираме се на смрачаване, групата от втората пещера не е пристигнала, което си е разбираемо, имайки пред вид, че проникват на двойно по-голяма дълбочина. В лагера ме посреща с радостно джафкане Калина, която се е увила с чувала си и лежи на комуникативно място, наблюдавайки кой влиза в района на лагера. Става дума за бъдещата Шанова, а не за кучката Кали, която се навърта наоколо в очакване на храна. Боби и Светльо са отишли на разходка, оставяйки Калина за куче-пазач.

След като изваждам инвентара, подреждам нещата за сушене, изкъпвам се и подреждам багажа в палатката, отивам в трапезарията, където заварвам прожекция на диапозитиви от миналогодишната експедиция в България, както и снимки на Морис. Много приятно забавление и убиване на свободното време, въпреки че ми е малко напрегнато. От втората проникваща група се връщат Ду и Фред, които са направили проникването наполовина. Фред се е уморил и не желаел да продължава. Ду е искала да продължи напред, още повече, че като се срещнала с Мартин и Силвер, които носели въжетата, очаквани от Ерик и Алекс, разбрала, че никой няма намерение да им ги занесе. Така че Алекс и Ерик също не можели да напреднат много, защото нямали необходимия инвентар. Ду предложила да носи торбата с въжетата напред и някой да й покаже пътя, но Мартин заявила, че им предстои да минат през меандър с много разклонения, където пътя го знае само Ерик. В крайна сметка Ду все пак носела торбата с въжетата, но нагоре по отвесите, за което Фред я възнаградил с бира в центъра на селото. Мартин и Силвер останали да чакат Ерик и Алекс, а Ду и Фред се прибрали.

Започваме да приготвяме вечерята, или по-точно Коце прави салатата, а Фред и останалите – нещо като канелони със сос бешамел. В това време се виждат блеснали фарове и Ерик паркира с мръсна газ и въртене на гуми Рено Мастера пред лагера. Посрещачки сме аз и Калина, като и двете си помисляме, че се е случило нещо лошо. Слава Богу, просто Ерик се е отпуснал да си шофира как му сърце иска.

Алекс и Ерик са стигнали по меандъра до последния отвес, за който имали въжета, пуснали последното въже, слезли по него и установили, че от края на въжето до края на отвеса им остават около 15тина – 20 метра. Върнали се, повисяли час, почакали някой да им донесе инвентар, и като разбрали, че никой няма да дойде, тръгнали нагоре. Меандърът определено поизгърчил всички, освен Ерик. Алекс се измъчил с прониквачката в теснотиите, Мартин и Ду са целите насинени.

Мартин и Силвер останали да доразекипират последните отвесчета. Връщат се след около час.

Тази вечер всичко е кротко и спокойно. Канелоните са гадни, но сосът бешамел става за ядене. Салатата е достатъчно и справедливо разпределена, така че никой от българите не се разсмърдява за храна. Французите отварят няколко бутилки бургундско, от което аз пийвам две чаши и ми се приспива. На други ден се предвижда да пътуваме за Гренобъл, но първо да посетим традиционния пазар в Апт. За тази цел трябва да тръгнем в 10, затова с Алекс планираме да се събудим към 08:45. Казваме „Бон нюи!“ на всички и си лягаме.

19.08.2006, събота

Ставаме в 09:00. Решаваме, че е по-разумно да си оправим багажа преди да закусваме, защото в обратния случай закуската ще има деморализиращ ефект върху нас. В кратце, с багажа се справяме до 09:30, а до 10:00 сме готови със закуската и чистенето на палатката. Тук обаче ни изненадват. Французите от нашия бус очевидно са назначени за доброволци при чистенето на общата част на лагера и прибирането на общия багаж. Така че към 10:30 бусът с Жаки, Боби, Калина, Светльо и Кръстеви потегля. Жан-Луи тръгва с тях със своята кола. Морис остава да чисти и прибира с нас, но си тръгва след това. Ще продължи със спелеологията още два дена и после – на работа. Става ми мъчно почти веднага за него, защото е много общителен, весел и приятен млад човек. Ние потегляме от лагера към 11:15. Около 11:40 сме в Апт и по количеството паркирани наоколо коли, както и невъзможността да се намери място за паркиране в рамките на града, преценяваме, че явно пазарът наистина е събитие за този град и региона. Около 12 се позиционираме на едно мостче в централната част, чукваме си среща за след един час и се разпръскаме из тълпата като група тайни агенти под прикритие. Какво да кажа за пазара. Един голям битак, където редом с китайските стоки, кича и пластмасите, гуменетките и марковите ментета, имаме възможност да видим изложени продуктите на местните производители. Като се започне от меса, салами, сирена, хляб и всякакви субпродукти на вече изброените, алкохол, миризми, билки, изделия от дърво, кожа, камък, текстил, дрехи и обувки в местен традиционен стил, плодове, зеленчуци, цветя, полускъпоценни камъни, амонити, грънци, играчки … абе каквото ви се прииска. Всичко е шарено, интересно, различно. На мен ми харесва, въпреки тълпата. Установяваме обаче, че все още ни е скъпо да влизаме в Европата. Цените на почти всичко са с два до три пъти по-високи от тези в България, дори и на китайската продукция.

Малко преди 13 часа се запътваме към мястото на срещата ни, като се оказва, че и другата група си е чукнала рандеву там. Разбираме се да се видим на паркинга на голям супермаркет и те потеглят. След 20тина минути и ние се отлюспваме.

На въпросния паркинг пред въпросния супермаркет се сбогуваме и със Силвер, който си отива в къщи, или по-точно в града, в който работи – някъде близо до Тулон. Много ми беше приятно да съм със Силвер и на маса, и в пещера. Подписваме се на картичката за една спелеоложка, която за съжаление може би никога няма да се събуди след преживян инцидент. Хапваме на крак и потегляме за Гренобъл.

По план трябва да стигнем до Гренобъл, да поразхвърлим малко багаж и да отидем някъде си на ресторант. Качваме се на магистралата в горещ следобед. Преживяваме героично 3 задръствания по магистралата, но все пак стигаме до жилището на Мартин и Паскал към 19 часа. По това време вече вали дъжд. Мартин прави коментара, че в дъжд сме пристигнали и в дъжд ще си ходим. Права е изглежда. Разтоварваме от буса нашия багаж, Мартин и аз взимаме душ, и отново се качваме на буса, за да минем 30тина километра извън града и нагоре в планината, и да стигнем до село и ресторант на края на нищото. Там ни чакат вече останалите. Кръстева и Калина ми се нацупват. Защото съм се изкъпала и преоблякла. Все едно имам вина за това. И трябва да се извинявам.

Ресторантът предлага продукти, произведени в местна ферма. Вечерята е прекрасна. Говеждо филе с горски гъби, варени картофи с някакви други зеленчуци и макарони с дреболии, майонеза и сирене. Салата с пъпеш преди това, прясно сирене, местни сирена и сладолед с малини, ягоди и къпини за десерт. За аперитив – пунш, прекрасно червено вино с вечерята. Забавляваме се чудесно, въпреки че сме много уморени.

Кръстеви отново се проявяват, като този път Таня се накривява, защото си вземам допълнително от платата, които са повече в тяхната част на масата. Гледа ми в чинията и ми брои хапките. В крайна сметка се оказа, че има повече ядене от необходимото и огромно количество остана и беше хвърлено. Това обаче не й попречи да ми направи забележка. В последствие Алекс се размърмори, както само той си знае, защото се чу слух, че има някаква идея да се ходи да се допива някъде. Пъпешката му се скара, че бил мърморел. Обаче този път не уцелва човека. Не знаейки какво точно става, чувам, как Александър й повишава тон (което му се случва много рядко) и в прав текст й казва, да си затвори устата и да не му прави повече забележки. Очевидно Кръстева е прекалила, Алекс мрази някой да му дава тон в живота. Получаваме дребни подаръчета за спомен, отказваме в 23:30 да ходим да пием бира с двама спелеолози, с които Фред и Ерик не са се виждали отдавна, и с Паскал, Мартин, Коце и Ду си тръгваме да спим.

Коце и Ду получават ключа от къщата на Ерик, където ще си се разполагат както намерят за добре. Транспортирането до апартамента на Ерик се оказва малък проблем, защото ремонтират неговата улица и достъпът до там е спрян от всички страни. А и маневрирането с големия бус в силния дъжд си е приключение. Както и да е, изритваме Коце и Ду, връщаме си се у Паскал и Мартин и умираме в леглото. Айде лека нощ и до утре!

20.08.2006, неделя

Днес Тошито, моят син и най-прекрасното дете на света има рожден ден и става на девет години. Аз ще се сетя за това едва в 20 часа вечерта, но това е друга приказка.

Събуждаме се малко преди това, но ставаме в 10:30 сутринта. Паскал и Мартин са станали доста по-рано и Мартин дори е успяла да направи крушов пай. Аз и Алекс се надигаме мързеливо, но в момента, в който домакините усещат, че вече не спим, започват трескава подготовка на закуската. Явно са ходили и на пазар, докато спим, защото на масата се появяват кроасани, франзела, разни салами и най-вече – кафе.

Към единайсет, единайсет и нещо, докато ние тримата с Паскал пием кафе, Мартин получава инструкции от Жаки – да напазарува обед и да приготви салатата за всички ни, защото ще се събираме в спелео клуба на Ла Тронч да обядваме, и после ще се транспортираме всички в къщата на Жаки, където се намира и бусът ни. Синият Форд Транзит тепърва предстои да бъде ремонтиран, и евентуално да мине тест драйв до Гренобъл и обратно.

Следвайки инструкциите, с Алекс стягаме багажа, а аз след това правя огромна купа салата (по-скоро леген), докато Александър осъществява интернет кънекшън с който е он-лайн в България. Въпреки че срещата в клуба е уговорена за 13:30, тръгваме след 13:15, у Ерик сме в 13:45, с натоварените Коце, Ду и Ерик потегляме в 14:15. Отиваме направо на близката автогара, където оставяме Ду. Тя ще се прибира с автобус на ЕуроЛайнс. Предвид ситуацията, в която сме в момента на писането на тези редове, бих казала, че избра мъдро начина си на връщане в България. Много мъчно ми става, че я оставяме. Мартин й е приготвила торбичка със сандвичи, бисквити и други лакомства за хапване. Мартин е чудесна. Паскал стиска торбичката и внимава, да не забравим да й я дадем. Ерик също е много сладък. Тъкмо тръгваме и той взима, че паркира буса. Питаме какво става, а той отговаря, че не може да си тръгне, без да си е взел довиждане с Ду както трябва. Има още час и 45 минути до тръгването на автобуса й, но няма как да стоим с нея през това време. Прегръдки, целувки, наставления от моя страна (пуст майчински инстинкт, а и ми е приятелче) и след това отново на буса и в клуба на френските ни приятели. Аз по време на пътуването глупаво рева и подсмърчам. Голяма лигла съм станала.

В клуба ни чака останалата част от българската група, за съжаление без синия бус с българска регистрация. Дебитомерът е монтиран и е оставен да му съхне силикона. Тест драйв няма да има. Мартин е купила няколко пилета на грил (в един от магазините видяхме, че едно пиле струва 12 евро!), които  заедно с огромната купа салата, която приготвих, и паят с круши (пак на Мартин), превръщат тази следобедна закуска, която за повечето е обед, а за Коце и Ерик – дори сутрешна закуска, в малък пир във време на слънце и спокойствие. Чувства се лека нервност в отношенията между българите. Аз не крия, че ми е мъчно за Ду и се притеснявам за нея. Светльо в прав текст ме пита, защо и аз не съм си взела автобуса с нея, щом се чувствам така. Това ме наранява, защото да ти е мъчно или притеснено за приятел не е, поне според мен, повод за отлъчване от групата. Още повече, че се предполага Диана да е приятел на всички нас, нали? Очевидно само на мен ми прави впечатление, колко лесно обръщаме гръб на другарче. Знам, че Диана ще ни мисли по целия път – неин и наш, докато не ни види живи и здрави в България. Всички сме наясно, че бусът на Светльо не може да бъде така лесно поправен, просто има нужда от пълен ремонт и реглаж на газовата инсталация, реглаж и на бензиновия ход, абе .. разбирам малко, но достатъчно, за да знам, че тръгваме на собствен риск … или ще стигнем с буса … или няма … В процеса на тези мисли се запитвам къде е Фред. Видях го, когато пристигнахме в клуба, казах му, че сме оставили Диана на гарата, и след това той изчезна. Запитвам Мартин за това, и тя ме информира, че Фред е отишъл на гарата при Диана. Става ми хем леко и радостно, хем невероятно тъжно. Единствения коментар, който правят българите (Калина) по повод решението на Фред да бъде с Диана, докато тя тръгне с автобуса е, че очевидно Коце си има конкуренция. Дребнаво и елементарно. Никой от нас – нейните приятели, дори мъжът, който й се води гадже, не остана с нея. Диана получи подкрепа от един чужд човек. Не знам за другите, но това облекчи притесненията ми, въпреки че натовари съвестта ми. Фред така и не се връща в клуба на Ла Тронч. След като се виждаме по-късно в къщата на Жаки и Жан-Луи разбирам, че е останал с Ду докато тя замине, помогнал й е да се настани, уверил се е, че всичко е наред, има достатъчно българи в автобуса и изобщо … бил е там, където поне един от нас трябваше да бъде. Благодаря ти, Фред! Съжалявам, Ду!

След като се нахранване, се натоварваме 10 човека в Пежо Боксер-а – бусът, който пилотира Жаки, и се отправяме към прословутата 100-годишна къща, която са си купили с Жан-Луи. Тъй като съм пълна с неприятни предчувствия за предстоящото пътуване, къщата не успява да ме впечатли особено. Хубава е, станала е много приятна и светла след ремонта, но е само една къща. Все си мисля за хората, не за архитектурата.

Алекс, Светльо и Боби правят буса. Не знам какво точно, не им се меся в работата. Жан-Луи и Коце отиват да перат въжета с новата четка за въжета на Алекс. Пребиваващите в къщата на Жаки си стягат багажа, останалите се занимават с нищоправене. Разглеждаме книжки с картинки, като малките деца. Само дето картинките са на красиви пещери с прекрасни образувания.

След като се събираме всички българи и натоварваме буса, който междувременно дори е запалил и са му регулирали оборотите „на ухо“, започваме да ставаме нетърпеливи и да искаме да си ходим. Жаки и Жан-Луи обаче отново слагат масата, този път на двора. Пали се барбекю, вадят се вина и пастис, започват да пристигат останалите французи. За съжаление няма да можем да се видим с Флориен, Морис и Силвер, но ще можем да се сбогуваме с Жаки, Жан-Луи, Мартин, Паскал, Ерик, Фред, Ги и още един спелеолог, дето все му забравям името.

Фред ме успокоява относно Диана. После си хапваме, пийваме и шегуваме. Не ни се тръгва, но трябва да дойде и началото на края. Затова някъде към осем вечерта ставаме от масата и започваме да се сбогуваме. Мило и тъжно е. Потегляме в 20:35.

По пътя разглеждаме Франция на светлините на запалените лампи. Замъците и църквите в край магистралните селища са осветени. В далечината откъм Италия се разразява впечатляваща гръмотевична буря, невероятно красива.

Този път минаваме през тунела Фрежус. Вземат ни 42 вместо планираните 31 евро, но пък преминаваме от Франция в Италия бързо и неусетно. Единствения знак, че вече сме в друга държава е скромна табелка с европейските звезди на син фон и надпис – Италия. Но вече е утре затова – лека нощ.

21.08.2006, понеделник

Събуждам се в някакво състояние на просъница към 2:30 сутринта. Не знам кой шофира, но Светльо припира да се спира и да се ляга да се спи. Твърдо съм „За!“ спането, но точно в Италия, и точно в района на техните бензиностанции … айде няма нужда. Въпреки всичко, към три сутринта спираме на поредната бензиностанция, където Светльо проучва положението, избира полянката и всички, с изключение на Боби, мен и Алекс (ние спим в буса) се нахвърлят по тревата кой как свари. Тъкмо съм заспала, когато се започва трескаво събуждане и примъкване в буса обратно. Оказва се, че навън започва да вали. Като на пожар всички нахвърлят чували, шалтета и себе си вътре, изритват ме в моето претъпкано кьошенце и пак потегляме. Светльо е крив и в червата, защото Кръстева го е събуждала и събуждала, и накрая успяла да го разбуди с истерични викове:“Дъжд!“ .. а то такъв нямало. Та е много припрян и не дава възможност на пътниците да се понаместят и поокаторят, поради което Калина остава само с един сандал. Другия го завещаваме на Италия и италианците … но имайки пред вид, че беше от миризливия тип сандалки, според мен Светльо направи услуга и на нас – пътниците, и на Калина – най-сетне ще си купи нови сандали, и без това пръстите й стърчаха от тези.

После отново път и така до Триест, където влизаме около 9. Към 9:30 се позиционираме на един паркинг, плащаме си двете евро такса като истински европейци, и се заемаме да разрешим два въпроса: да си купим храна за из път и да разгледаме града в рамките на час и половина. Идеята е да се купува обща храна, но Стоилов и Светломир хукват с фотоапаратите да ловят подходящата светлина, преди облаците, вещаещи от доста отдавна дъжд, да се изсипят над нас. Ето защо, водени от Калина, единствената италиано говоряща в групата, започваме търсенето на относително голям магазин за хранителни стоки. Благодарение на обясненията на любезните италианци, или може би въпреки тях, намираме въпросния магазин и за пореден път установяваме, че европейския стандарт не е за нас. Натуралната минерална вода може и да е газирана, въпреки че никъде не пише, че е газирана. Нищо не пречи да пише, че ако си вземете един стек вода, бутилките ще ви струват по 15 евроцента, а на касата да ви ги таксуват по 55. Също така, ако на салама има етикет 20 евро/кг, това не изключва възможността, нарязани на филийки 200 гр. да бъдат таксувани по 30 евро/кг. И разни такива неща. Почти като у дома сме си. Пред магазина ни засича и Светльо, решавайки проблема ни какво да правим с покупките и как да се разхождаме с тях. Взимаме ключа за буса, разтоварваме покупките и в рамките на 30тина минути аз, Алекс, Калина и Боби се разхождаме по крайбрежната улица. Алекс и Боби тържествено топват по един пръст в Средиземно море. Започва да вали, а и наближава края на предплатеното време на паркинга, така че се натоварваме в буса и потегляме отново.

В Словения част от компанията (Коце, Светльо, Бекончето и Пъпеша) посещава туристическата пещера Скочанска яма (почти съм сигурна че така се казваше).  Алекс, Калина, Боби и аз похапваме и релаксираме. Разхождаме се из туристическата инфраструктура на района, оглеждаме изхода на пещерата, там откъдето водата пада и става на вада. Утрепваме около 3 часа и след това отново потегляме.

Останалата част от пътуването е относително безинтересна. Почти през цялото време се правя на тиха мишчица на средната седалка. В общи линии ми е много гадно, първо защото ми става лошо от време на време. Второ, защото около мен има натрупани всевъзможни неща. От ляво – прозорец, на него облегнат лап-топа, сместени разни неща за ядене и пиене. Отпред закачени чанти, раницата ми с пакета неотложни боклуци, да не забравяме флакона сълзотворен газ, който така и не ми се наложи да използвам, слава Богу. Пред краката – раницата с фотоапарата, камерата, малко дрехи, 4 изостанали още от Франция кремчета. Под краката – всичко, което може да бъде набутано, – примусът, върху който не трябва да стъпвам; торбата с кафе, чай, захар и сметана, върху които също не е добре да стъпвам; торбата с храната за из път, която също не трябва да настъпвам. Отдясно стои все някой, а върху него също не се позволяват да стъпвам. Ту ми става лошо, ту се схващам, защото нито мога да си опъна краката, нито да ги вдигна абе … ужас. Пътуваме 8 човека, вместо 9, и задната седалка, която освен, че е най-широка, се оказва и най-свободна. Още с тръгването там безпрекословно се настаняват Бекончето и Пъпешчето. Признавам си, че от време на време поглеждам назад със завист, защото или само Таня, или и двамата Кръстеви се излягат в цял ръст и спят блажено. На първата и втората седалка се сместваме по трима. Малко след като тръгваме от пещерата в Словения Кръстева решава, че се е наспала и й трябва разнообразие. Като за начало се настанява на предната седалка. Това довежда и Алекс, и после Коце до периодични нервни и гневни изблици, но Кръстева издържа. После й доскучава там, или по-скоро става тъмно и вече няма какво да се гледа. Разбрали сме се обаче на последната седалка да са шофьорите, които да спят по двама, докато третия шофира. Затова Кръстева се оглежда, оглежда, и избира моето място, като властно ми нарежда да се преместя отпред. Послушвам я. Започва се обаче едно пуфтене и сумтене, и опити за наместване на багажа, който аз чинно съм изтърпяла 1500 километра, без да му нанеса някакви щети. (Споменах ли, че Кръстева се мести от място на място с чаршафчето си? Щото не може да седи на непокрита седалка. Пази Боже, ако й седнеш на чаршафчето!) Очевидно в един момент осъзнава, че е направила грешка, избирайки моето място, защото изобщо няма как да се позиционира човек удобно на него, освен ако не си качи краката върху седящия в съседство или на главата на шофьора. Аз си премълчавам стоически, когато виждам, че тъпче по храната, по раницата с кремчетата, абе изобщо … мълча си, докато не ме пита, може ли да сложи раничката с личните ми работи в краката си. Казвам й, че не може, защото по нея не може да се тъпче. Ама тя, раничката, бидейки закачена на седалката отпред, и отнемала въздуха, и й висяла на главата. (Главата на Бекончето определено си е вирната доста над моята висяща на нивото на гърдите раница, да не говорим, че между мен и раницата винаги е имало поне 30 сантиметра разстояние, но явно Бекончето е по-надарено в бюста.) И настава нек`ъв ужас, нек`ъв ад. Опитвам се да обясня, че най-малкото спреят, онзи сълзотворния, майките ни ще разплаче, ако някой го настъпи в претъпкания бус, но гласът ми не успя да пробие звуковата бариера, създадена от Кръстева. Накрая просто си взимам раницата и я премествам на съседната седалка Не помага. Тук щяла да виси на главата на Пъпешчето и на него да му пречи. Ококорвам се. Камен изобщо дума не казва. Премествам раницата отново, но това не спира словоизлиянията на Таня. В този момент избухва Алекс. През цялото пътуване към Франция, престоя във и връщането от Франция, Алекс и Боби бяха запазили най-голямо спокойствие. До момента. Но очевидно безкрайното мърморене на Беконката му е дошло в повече. И Алекс крещи. Отдавна не съм го виждала толкова вбесен. Такъв седна и да шофира, което малко ме притесни, но проблеми няма.

В последствие Таня явно многократно съжали, че се набута в моята миша дупчица. Подлага шалтета, маха шалтета, подлага раници, маха раници. Някъде по средата на процеса на наместване изкарвам част от вече смачканата под краката й наша храна. Кремчетата са протекли. Е, не от само себе си. Леко са компресирани. Дори и тези в раницата са смачкани, като накрая ми се налага да остъргвам засъхнал шоколадов крем от раницата. Ама нейсе, изтърпяваме се. Е, когато спираме да зареждаме газ в Белград, Пъпеша и Бекончето се успокояват взаимно поне половин час, а ние чакаме. Но това може би спомага да се приберем по-спокойно в България.

На границата на Словения ни полагат лелеяните печати на tax free фактурите, без да се налага да показваме каквито и да е стоки.

Хърватите демонстрират циганията си, искайки пари за почерпка с думите: “Какво ми даваш тези празни паспорти, виж празно, празно и все празно. Вие българите все така, идвате с разни таратайки и нищо не давате за почерпка!“

22.08.2006, вторник

Около 7 сутринта сме на сръбско-българската граница. До сега винаги са ни разпитвали какви сме, какво сме правили във Франция, какво означава пещерняк или спелеолог. Този път обаче сърбинът решава да задълбае. Налага се Алекс и Светльо да му демонстрират самохватите и как се използват. Дори се опитват да му обяснят къде се намира магазин „Стената“ в София. Оказва се, че човекът наистина си се интересува от проникване в пещери и най-вече – пропасти. С някакъв негов приятел се пробвали … изглежда има зарито имане някъде.

След това просто … преминаваме в България.

Чувства се облекчението на всички още щом минаваме границата. Бусът беше издържал, нашите нерви – също. Всеобщият ентусиазъм е подчинен на желанието да се яде шкембе чорба на ханче „Атлантик“ малко след границата. Но шкембе няма. Затова просто си се прибираме в София.

Леко потискащо ми действат две неща. Светльо кара все по-зле и по-зле. Като че ли умората се изсипва отгоре му, и той започва да не вижда как предните автомобили спират, завиват, червеното на светофара му бяга … А и веднага след навлизането на българска територия, всичко българско започва да му боде в очите. Лошия път, грозните места и боклуците около пътя, лошите шофьори … всички си знаем, че България е в лошо състояние. Но това не означава за мен, че трябва да плюем всичко българско. И Европата си има лошите страни, и там не всичко е цъфнало и вързало. Но някак си .. на Светльо трудно му се удава прехода от чистите и подредени пространства във Франция, Италия и Словения, към циганията в Сърбия, и реалността в България. Докато не ни оставя в Дружба, а ние сме последните му пътници за деня, продължава да оплюва всичко видяно в България. Единственото, което му харесва повече в България, отколкото в която и да е от държавите, през които минахме, се оказват българките. Може би това е подходящия край на пътеписа ми – че са важни хората, а не дупките по пътищата.