Най-тежко е очакването. И безсилието. И незнанието. Но май очакването си е най-гадно…
Не знаеш защо точно. Толкова грешки си нароил през времето, за което трябва да отговаряш, че изобщо дори не се и опитваш и да предположиш, кое точно ще натежи и ще прелее капката, кое ще наклони везните в една или друга посока. Приемал си на доверие, че можеш да бъдеш себе си. За добро или лошо, в радост и мъка … докато нещо не те раздели на две … А сега усещаш как над теб виси една голяма питанка. Някой нещо решава ЗА теб, ВМЕСТО теб, ЗАРАДИ теб …
Да, успокояваш се, имало е и хубаво. Има хубаво. Ти не си лош човек, а грешките са рисковете на живото предаване. Ти знаеш, коя страна на баланса е в плюс, но теб никой не те пита. Безсилен си …
Дали ще се спусне Дамоклиевият меч, или ти мислят доброто … Нямаш ни най-малка представа. До сега май все са те пре*бавали, все за твое добро … Сега дори не знаеш дали мотивите ще са толкова лицеприятни … Информационно затъмнение на МАХ …
Оглеждаш се … Някакво предверие на нещо, чакалня в късащо нервите бабешко розово, стари албуми и списания … Все едно те подготвят, че ти остава само миналото, че бъдещето вече е решено, но ти си съкратеният знаменател … Албумите са прашасали, защото отдавна не си поглеждал в тях. Ти си по-скоро човек на бъдещето, на днешната подготовка за утрешния ден. Но сега единствената постоянна величина, на която ти е позволено да разчиташ, е миналото, и това те изкарва извън кожата ти!!! Това там не е твоят живот … той е пред теб .. беше пред теб … дали ще бъде пред теб???
Очакването е акт на непрекъснато изнасилване на всяка твоя частица … Постоянно разкъсване, болка, разкъсване … Имаш богато въображение, но сега всяко нещо, което си представяш е болка. Всеки сценарий е с един единствен краен изход … Въображението ти се развихря единствено по отношение на броя и интензитета на тръните, които те очакват по пътя към тази абсолютна безнадеждност …
Обръщаш се към вратата. Изход? Вход? Dead-end? Хващаш дръжката, натискаш леко и точно преди да се появи тъничкия процеп на свободата, ръката ти трепва и се отпуска безсилно … Къде си тръгнал? Ти нямаш избор, нямаш изход. Твоето съществуване зависи от присъдата, която с ужас очакваш. Да, тя е без право на обжалване и е доживотна, но е единственият избор, който сам си оставил за себе си.
Всичко друго просто ти се случва в пълно отсъствие на твое съгласие или власт. Всичко до сега, а най-вероятно и оттук насетне се излива върху теб на принципа на предопределената случайност …
А това там, зад другата врата, бронирана и тиха, почти херметически затворена и без брава от твоята страна, врата толкова позната и близка, че ти се иска да я погалиш с обичайния жест на споделената близост, а всъщност така непозната и странна, е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗБОР, който си направил за себе си.
Там е животът, за който с широко отворени очи си се пресегнал, там са рисковете, които целенасочено непремерено си поел, там е бъдещето, което искаш … Свличаш се пред изхода в пълно безсилие, подпираш отключената врата с гръб, обгръщаш колене зиморничаво в зародишна поза и затаяваш дъх в очакване твоето единствено бъдеще да произнесе присъдата си …