Загубих приятел. Всеки, който се е радвал на споделената близост на поне един приятел, познава страха от разочарованието. Загубилите приятел, са усетили тъгата, която остава след това … Приятелството е пречистен екстракт от омаята на любовта и отговорността пред семейството. Приятелят е любим, който няма да те разлюби заради несходство в характерите. Той е родителите, брата или сестрата, които можеш да избереш. Приятелите са началната точка на вектора, по който се развива животът ти. Те са стабилният гравитационен център, който не ти позволява да излетиш безконтролно в пространството. Избери си правилните приятели, и няма защо да се страхуваш от враговете си.
Фройд би казал, че за мен приятелството е по-важно от семейството, защото никога съм нямала семейство в истинския смисъл на думата. Никога не съм можела да разчитам на подкрепата на родителите. Не, защото си нямам … имам си и дори ми идват в повече. Но въпреки че съм средностатистическа с нищо не отличаваща се личност, родителите ми винаги са ми отказвали подкрепа в трудни моменти. Не просто не успяваха да ми помогнат, а дори и не опитваха. Тотален отказ. Но сега не говорим за семейството. А за приятелите.
Поради липсата на други опорни точки в живота освен мен самата, винаги съм жадувала за приятели. И все приемах хората, които ме харесваха и общуваха с мен като дар свише. И все съм готова да направя почти всичко, което пожелаят. Често, за мой срам, пренебрегвам здравия си разум, принципите си и приоритетите си, за да удовлетворя приятелски нужди. Да, всъщност, превръщам се почти в безгръбначно мекотело. Само и само да са доволни от мен. Да са ми приятели. Да не съм сама в живота. И най-вече – да мога да общувам с хората, които интелектуално и емоционално запълват липсите в мен. Допълват ме. Правят ме цяла.
И така, загубих приятел. Човек, с когото по една щастлива случайност се оказа, че споделяме подобни интереси, светоглед, и дори географско местоположение. Взаимният афинитет се оформи бързо. Преминахме през фазата на насищане в отношенията. И след това малко по малко към етапа на доказване на приятелството. И в крайна сметка до постепенно натрупващите се разочарования един от друг.
Някак си с останалите другарчета съм стигала само до трета фаза. Губила съм приятели поради смърт и така до болка познатата на всички диаспора на българския млад интелект по света. Никога не съм губила приятел, просто защото приятелството се е изчерпало. Това се дължи до голяма степен на факта, че никога не съм искала помощ от приятелите си. Защо ли? Ами за да не се получи така, че да не са до мен, когато имам нужда от тях. Може би инстинктивно съм приела, че щом за родителска помощ не съм достойна, с какво ще съм по-заслужила пред приятели? От друга страна се старая на мен да може да се разчита. Пари, помощ, рамо, акъл (доколкото го имам) … каквото … всичко давам … най-вече търпение и толерантност. Досега винаги е било достатъчно.
Приемам приятелите си с недостатъците. За мен, не съвършенствата правят човека истински. Имам другарче, което по душа е еснаф. Друго, което е невероятно егоцентрично. Трето със склонност към самосъжаление и егоизъм, четвърто абсолютно загубило себе си. Обичам си ги. Те всички притежават прекрасни силни страни, които се преплитат с моите слабости. Аз от своя страна лекувам тях. Получава се здрава и красива мрежа от души и сърца. Сега в нея има дупка.
Загубих приятел. Липсата на конкретния човек е също толкова болезнена, колкото усещането, че съм се провалила в нещо така важно за мен самата. Човекът си е все още налице. Не като тези, които смъртта е отнела от мен, и никога, никога повече няма да мога да погледна в очи. Сега просто от приятели сме се преквалифицирали в добри познати и това означава, че все още споделяме общи неща … Но я няма специалната връзка … увереността, че може и да не ти се наложи, но щом подадеш ръка, ще те хванат.
Висоцки има прекрасна песен по повод приятелството. За това как приятел се изпитва в планината. За това как приема трудностите, как мълчаливо споделя с теб радостта от успеха, и как успява да бъде последната, но неразривна нишка, свързваща те с живота. Е, на мен дори не ми се наложи да водя приятел на високо и на далеко. А просто така. Обикновеното, сиво градско ежедневие ни доведе до там.
Загубих приятел.