Утре ставам на 33 години. Разни непознати хора ме мислят за студентка. Други, когато видят 10-годишния ми син до мен, решават, че е чуждо дете. Така че Христовата възраст не би трябвало да ме притеснява. Аз се чувствам млада, изглеждам млада … значи съм млада, нали? Събитието не ме плаши. Този факт сам по себе си е стряскащ, толкова непривично спокойна съм. Някак си, много по-тежко приех когато станах на двадесет. Че дори когато изтече 29-тата ми година. По-скоро ми тежи фактът, че хората, които са ме придружавали през по-голямата част от тези три десетилетия и малко, няма да са около мен утре.
Усещането е почти като да се родиш отново. Сама, гола и трепереща (хехеххе, звучи еротично, нали?!) Всъщност, просто така се събудих днес сутринта. Бях сама в голямото легло, беше ми студено, защото липсваше топлото нежно тяло на любимия, който обикновено ме прегръща с ръка и спира треперенето ми. Как ще се събудя утре? Ще се събудя ли утре? Искам ли да се събудя утре?
Кратка равносметка:
- възраст – 33
- пол – женски
- ръст – 168 см
- тегло – майната му! и то расте заедно с мен
- коса и очи – тъмно кестеняви
- основна забележителност – очарователна усмивка (както казваше един бивш приятел, когато се усмихна, ставам съвсем друг човек)
- социален статус – разведена, едно дете – син на 10 години
- образование – висше – магистър по туризъм
- професионални умения – човекът офис
- хоби – приложни изкуства, стихоплетство, спелеология
Какво съм постигнала за тези 33 години? Изучих се в абсолютно безполезна за мен сфера на знания като достигнах съвършенство в некомпетентността си. Съсипах тотално отношенията с родителите си, които пък съсипаха тотално детството и младостта ми. Съсипах брака си. Като смегчаващо вината обстоятелство следва да спомена, че благоверният беше виновен, нищо че смята обратното.
Родих чудесно дете. Единственото красиво и истинско нещо, което съм сътворила. А по-голямото постижение е, че го възпитах като удивително прекрасен човек.
Влюбвах се, любих се, обичах. Второто с голямо закъснение. Ако не бъркам, бях на 19, когато правих секс за пръв път. Направих един недорасъл мъж щастлив, когато го напуснах. Съсипах друг прекрасен мъж, когато го напуснах. Този, вторият, ми липсва всеки ден. Не минава ден, нещо да не ми напомни за него. Обичах го, но не бях влюбена в него.
Открих перфектния мъж за мен. Ей така, като напук на всяка логика, разум и мърфистки закони. И вече пета година ходя като замаяна от любов. Което не винаги е добре. Боли … защото замаяните не са много стабилни в живота.
И … това е!
Осъзнавам, че малко съм живяла. За мен животът се определя от думата “трябва”. Поради този факт детството ми беше просто задължителен етап от личностното ми развитие. Тинейджърските години – мъчителни, ранната младост – неопитно бунтарска. Затова някои неща се опитах да изживея в последствие, но не се получи някак …
Известно време с самозалъгвах, че достигайки определена степен на независимост, ще избягам от ограниченията на обстоятелствата .. ще стъпча думата “трябва” и ще подчиня живота си на “желая”. А сега осъзнавам, че не спирам да обяснявам какво трябва, как трябва и защо не трябва.
Ще посрещна утрешния си рожден ден с най-малко очаквания от когато и да било.
За пръв път откакто с помня, не тръпна от напрежение заради подаръците, нямам желание за купон и забавления.
Може би това е необходимото условие, за да се превърне утрешния ден в празник. Всяко хубаво нещо в него да е изненада. А с лошите вече така съм свикнала …