Сърцето ми е къща с много стаи,
С местенца собствени за всеки скъп човек.
Но ти ме молиш да те пусна в тази,
В който има вече някой друг.
А този друг дарява ми покой,
след страст гореща или тежък ден,
когато страдам, със дъха си свой
възражда ме и пада изтощен.
А другият изпива ми сълзите,
усмивка ми рисува със мечти,
от щастие сърцето ми полита
и той грижовно следва го с очи.
На тази ли врата ти ще почукаш,
и неговото място ли те блазни?
Та всичко що от мене ще получиш,
ще плащаш със кървящи грозни рани!
Но ето аз вратата ти открехнах
и позволих ти вътре да надзърнеш …
А моят вик на страст във теб отекна
и черна ревността ти те обгърна.
И искаш този вик да е за тебе,
ти в мойта стая алена да властваш.
Стоиш, пълзиш пред мене на колене,
проклинаш, молиш вече да не страдаш.
Във стаята ще влезеш с вик на гняв,
пред другия ще се изправиш смело…
… След сблъсъка тъй пагубно суров
не ще остане чувство оцеляло …