Tanya's Web Space

Животът може в странен път да свърне,
изпускаш хватка – падаш на земята,
но моля те щом мракът те обгърне -
сети се че обичаш свободата.

Да се зарееш някъде в небето,
да се загубиш дълго в планината,
да се отпуснеш леко във морето,
с наслада да отпиеш самотата.

Когато болката сърцето ти прониже,
когато тялото ти моли за пощада,
когато сляп и глух си ти спомни си -
сети се че обичаш красотата.

На тялото което топли нощем,
на устните които те изпиват,
смехът й нежен който чуваш още,
ръце които раните изтриват.

Когато се задъхваш от безсилие,
не можеш да понасяш слабостта ,
и давиш се във своето униние -
сети се за борбата и страстта …

… да превъзмогваш всеки собствен страх,
да не допускаш пошлост и обиди,
ръка да даваш на приятел плах,
да му помагаш своя път да види.

И знаеш ли съветвам те – внимавай,
когато от кошмара си изплуваш!
Урокът на живота не забравяй -
че хватката не бива да изпускаш!

Сърцето ми е къща с много стаи,
С местенца собствени за всеки скъп човек.
Но ти ме молиш да те пусна в тази,
В който има вече някой друг.

А този друг дарява ми покой,
след страст гореща или тежък ден,
когато страдам, със дъха си свой
възражда ме и пада изтощен.

А другият изпива ми сълзите,
усмивка ми рисува със мечти,
от щастие сърцето ми полита
и той грижовно следва го с очи.

На тази ли врата ти ще почукаш,
и неговото място ли те блазни?
Та всичко що от мене ще получиш,
ще плащаш със кървящи грозни рани!

Но ето аз вратата ти открехнах
и позволих ти вътре да надзърнеш …
А моят вик на страст във теб отекна
и черна ревността ти те обгърна.

И искаш този вик да е за тебе,
ти в мойта стая алена да властваш.
Стоиш, пълзиш пред мене на колене,
проклинаш, молиш вече да не страдаш.

Във стаята ще влезеш с вик на гняв,
пред другия ще се изправиш смело…
… След сблъсъка тъй пагубно суров
не ще остане чувство оцеляло …

Надолу да се спуснеш е тъй лесно -
вън слънцето изпраща те с целувка,
въжето меко спуска се в отвеса,
и мракът те поема със прегръдка.

А щом прекрачиш смело през ръба,
оставяш на инстинкта да те води
и мисълта играе си с това,
което долу в мрака ще събуди.

Съзнанието ти се забавлява
с идеята, че първи стъпваш тук,
че твоят челник първи осветява
местенца тайни, скривани от друг.

В галериите тесни се промушваш,
таванът е обсипан със звезди,
във прилепския писък се заслушваш,
любуваш се на чудни красоти.

Дворец подземен ти си преоткрил
с неръкотворни каменни колони,
със тронни зали във неземен стил,
и с фигури, застинали в поклони.

Кристалните градини са студени
и чисти, бели като ранен сняг,
във причудливи форми сътворени,
тъй крехки са подземните цветя.

Замисляш се владетелят им кой е,
дали не ще роптае, че си тук…
Кому смущаваш вечния покой,
огласяйки галериите в звук.

А неусетно времето минава…
Замаян си от тази красота,
усещаш как все повече потъваш
на пещерата тиха във властта.

Не искаш да си тръгнеш, но откъсваш
и взор, и стъпки – тръгваш  пак назад…
въжето ти напомня, че се връщаш
в човешкия реален, трескав свят.

Светликът дневен е изчезнал вече -
сега над теб е пълна тъмнина.
И ти се чувстваш мъничко човече,
изгубено в подземните недра.

Единствено въжето ти те свързва
с омразната и шумна суета,
и ти съзнаваш, че ще се завръщаш
дори в съня си в тази пещера.

На А. Янев – благодаря

ако бях вятър,
щях да съм чувствен
нежният бриз над лазурно море
и да погалвам с треперещи устни
нечии млади и бързи нозе

ако бях вятър
пронизващ и бурен
над хималайските върхове
щях да помагам във пътя труден
на покоряващите ги млади мъже

ако бях вятър
сух и изпиващ
яздещ безкрайна пустинна вълна
щях да разказвам на бедуина
нощ след нощ приказки до сутринта

ако бях вятър
безгрижен и весел
полъх на устни в момчешка коса
щях да нашепвам най-нежната песен
за чудесата на любовта

Обичам те
заради всяка нощ,
в която с тяло топлина ми даваш …
И мразя те
за всяка дума-нож,
с която безпричинно ме раняваш.

Обичам те
заради твоя смях,
от който се усещам все по жива …
И мразя те
заради този страх,
че друга правиш ти сега щастлива

Обичам те
за силната ти длан,
с която щом съм слаба ме подкрепяш …
И мразя те
щом с погледа си ням,
през мен като през въздуха погледнеш …

Обичам те
заради нежността
с която никой друг не надаряваш…
И мразя те
щом вместо към жена,
към мен като към вещ ръка протягаш…

Обичам те
заради всеки жест
заради всяка ласкава милувка…
И мразя те
щом дълго и без вест
оставиш ме самотна да се лутам…

Обичам те
защото ме обичаш
с душа и тяло, с разум и със страст…
И мразя те,
че всеки път отричаш,
че има чувства силни между нас…

Минало няма за вятъра,
бъдеще не го очаква …
спомените са забравени,
надеждите още неясни.
Той съществува сега -
в своето собствено време,
и от високо света
гледа и тежко преценя,
има ли нужда от него,
има ли път или цел …
После свободно поема
тъй необвързан и смел!
Песните сам ги създава,
от спомени няма нужда …
никога не съжалява
и назад не се обръща

В тишината родена от щастие
всичко чува се толкова ясно -
как сърцето ти бие в безвластие,
породено от моята страст.

Завладях те в болезнен покой,
в тишината от нежност учудена,
ти отдаде се – толкова мой,
че накрая бях в тебе загубена.

Тишината увива ни в плаща си
от тъй бляскаво звездни мечти,
от надежда за ново безвластие,
във което владееш ме ти.

Няма думи достатъчно чисти
И достойни за таз тишина,
Във която отекват и мисли,
Пее нежно за нас любовта.

И покоят пропуква се с вик
От нахлулата в нас красота
На прекрасния преходен миг
От споделената тишина.